100% идеалното момиче

В един прекрасен летен следобед, както си вървях по тесния и претъпкан с хора, сергийки и боклуци тротоар на „Графа” минах покрай идеалното за мен момиче.

Ще бъда честен – не беше особено хубава. Нямаше начин да мине за красавица, а дрехите й не бяха нищо особено. Всеки предпочита определен тип момичета – с тънки глезени, дълги крака или големи очи, с изящни вратове или щедро деколте, руси или чернокоси, а ако сте малко по-изкривен може и да са момичета, които се хранят бавно… Аз също си имам предпочитания, разбира се и често съм се улавял, че където и да съм се заглеждам в усмивката на това или онова момиче. Идеалното за мен момиче, не изглеждаше като моят тип момиче, но въпреки това знаех, че тя за мен е „100% идеалната”.

Никой не може да е сигурен, че неговото 100%-ово момиче принадлежи към неговият или който и да е предварително очертан тип. Макар да харесвам момичетата по усмивките, изобщо не мога да си спомня дали се усмихваше, а всичко което си спомням е, че не беше особено хубава. Странно…

Видях един приятел и побързах да му споделя новината, която все оше не знаех дали е добра или лоша:

- На улицата срещнах стопроцентовото за мен момиче- казах аз развълнуван

- Вярно? Хубава ли беше?

- Не съвсем

- Е, сигурно е твой тип?

- Не знам. Май нищо не си спомням от нея- нито очите, нито размера на бюста.

- Странно – каза моят приятел и аз усетих как колебанието ме обзема.

- Странно е наистина- казах аз

- Както и да е – каза той, а в погледа му вече долавах отегчение от поредната моя простотия, на която той ще бъде безучастен свидетел – Ти какво направи? Заговори ли я?

- Не.

- Проследи ли я?

- Не, просто се разминахме на улицата.

Тя вървеше от запад на Изток, а аз се бях запътил от изток към Запад. Беше наистина прекрасен, но и доста горещ летен следобед. Дали не си я бях въобразил??? Сигурно ще да е било така, от жегите е- повече течности трябва да пия и да си слагам шапката на главата, нищо че вече на нищо не прилича.

НЕ! Тя беше истинска, ще ми се да я бях заговорил- половин час. Половин час щеше да е достатъчен- нищо и никакви си тридесет минути. Тя щеше да ми разкаже за себе си, а аз щях да й разкажа за мен и за приумиците на съдбата, срещнала ни на тротоара в този горещ следобед на две хиляди и седма година. В тази ситуация и при тези обстоятелства се крият сигурно хиляди малки тайни, както в загадъчна гробница на фараон, криеща мамещи тайни, които ние хората наивно наричаме любов или пък щастие.

После щяхме да пийнем по бира, да ядем сладолед, а може би и да послушаме музика в някое клубче. С малко късмет и до леглото ми можеше да се стигне… Само при мисълта за това сърцето ми започна да се блъска в гръдния ми кош и да се опита да излезе навън и да крещи… обвинително.

 

Разстоянието помежду ни се скъсява. Как да се обърна към нея? Как да я заговоря??

<!–[if !supportLists]–>- <!–[endif]–>Добър ден, госпожице. Имате ли половин час за разговор?

Нелепо. Ще изглеждам като някакво момче, което продава благотворителни картички или пък прави анкета.

-Извинете, да знаете случайно дали някъде наоколо няма денонощен супермаркет?

Това вече е още по-нелепо. Денонощен??? Та сега е следобед- всичко работи, кой ли би се хванал на подобен номер..

Ами ако започна със самата истина: „Добър ден, Вие сте 100% идеалното момиче за мен”.

Не, няма да ми повярва и ще ме вземе за откачен и няма да иска да говори с мен. Ще каже: „Съжалявам, може и да съм 100% идеалното момиче за вас, но Вие не сте 100% идеалното момче за мен” и ще ме подмине изплашена от поредния лунатик с блуждаещ поглед и странни дрехи.

Случва се така обикновено, но ако този път стане така- няма да го преживея. Никога няма да се съвзема от този шок. Аз съм на 23… сърцето ми ще се съсипе.

Минаваме покрай магазин за цветя. Усещам аромата на розите, които сякаш ме викат. Не мога да се престраша да я заговоря. Ароматът на розите засилва, а моите сетива се изострят. В дясната си ръка държи бял пощенски плик с марка. Ясно- написала е писмо на някого, сигурно на любимия си. Сигурно го е писала цяла нощ, ако се съди по умореният й вид.

Докато размишлявах за това- тя се беше изгубила в тълпата.

Сега, разбира се, знам какво бих й казал. Ще е дълга и прочувствена реч. Ще започна с: „Имало едно време…” и ще завърша с: „Тъжна история, нали?”

„Имало едно време едно момче и едно момиче. Момчето било на осемнадесет, а момичето на шестнадесет. Той не бил особено красив, а и тя не била нищо особено. Били просто обикновено самотно момче и обикновено самотно момиче като всички останали. Само че вярвали с цялото си сърце, че някъде на света живее 100% идеалното момче и 100% идеалното момиче за тях. Да, те вярвали в чудеса.

И чудото се случило. Един ден двамата се срещнали на улицата.

- Това е невероятно – казал той. – Търся те през целия си живот. Може и да не ми вярваш, но ти си 100% идеалното момиче за мен.

- А ти – отвърнала тя – си 100% идеалното момче за мен, точно такъв си те представях. Това е сън!

Седнали на една пейка в парка, държали си ръцете и си разказвали живота си, а часовете минавали и минавали. Повече не били самотни. Били намерили и били намерени от своята 100% идеална половинка. Това е чудо, космическо чудо! Немислимо!

И тогава момчето казало на момичето:

- Хайде да се изпитаме – само веднъж. Ако наистина сме 100% идеалните влюбени, със сигурност ще се срещнем тук или там. И тогава наистина ще знаем, че сме 100% идеалните един за друг, ще се оженим и ще живеем щастливо. Съгласна ли си?

- Да – отвърнала тя – точно това трябва да направим.

Разделили се и тя поела на изток, а той на запад.

Защо деца, защо? Та това изпитание е напъно излишно, вие наистина бяхте 100% идеалните влюбени и беше цяло чудо, че изобщо се срещнахте на тази огромна планета. Но няма как да го знаете, понеже сте съвсем млади.

Скоро, отровните стрели на жестоката съдба ги нападнали.

Една мразовита зима и двамата били повалени от жесток и ужасен грип, които ги държал седмици на границата между живота и смъртта, загубили памет и чувства, а когато оздравели- отвътре били празни.

Двамата успели да върнат чувствата и познанията си, станали истински почтенни граждани и ужасният грип не повлиял на ролята им на пълноценни граждани, дори изживяли и други любови- дали на 60, а понякога и на цели 85%.

Времето летяло и в един прекрасен, летен следобед, докато той бързал за среща, а тя отивала да пие кафе с приятелки- той вървял от изток на Запад, а тя от запад към Изток и се срещнали. Разминали се по средата на улицата и само едно слабо ехо от загубената им памет разтупкала сърцата им. Те знаели:

„Тя е 100% идеалното момиче за мен.”

„Той е 100% идеалното момче за мен.”

Но за жалост проблясъкът бил кратък и те се разминали без дума и се стопили в тълпата.

Завинаги.

Тъжна история, нали?”

Да, това трябваше да й кажа…