Диамантът

Поредният доста добър разказ, написан от Лора… един от личните ми фаворити.

 

Веднъж намерих диамант. Срещата ни беше случайна, но от пръв поглед разбрах, че е необикновен, имаше някаква чудна сила в това прозрачно полирано парче скъпоценен камък. Реших да го запазя и да го нося винаги със себе си, защото чувствах тайнствената му сила, знаех, че имаше нещо, което ни свързваше и то беше нещо повече от просто притежание.

Чудна е нашата история с диаманта. Ей така, съвсем случайно го намeрих из старите папки в офиса и когато попитах колегите си дали не е нечий, никой не го поиска. Тогава реших да го задържа. Всъщност разбрах истинската му стойност доста по-късно,  чак когато го загубих. Ала той се върна при мен като по чудо.

След като реших да го запазя, рещих, че камъчето, което тогава според мен нямаше кой знае каква стойност, би седяло мноо добре на един пръстен. И поръчах да ми направят пръстен с него. Веднъж обаче, когато се прибирах уморена от работа, забелязах, че камъкът е паднал. Въпреки че не знаех колко ценен е всъщност се натъжих, защото по някакъв начин, също толкова тайнствен колко и красотата на полирания диамант, аз се бях привързала към него и сега ми липсваше. След няколко седмици го намерих под изтривалката пред вратата. Чудех се дали беше седял през цялото време там пред вратата или чудната съдна отново го беше върнала при мен. Така и не разбрах. Но още на следвашия ден го занесох при най-добрия златар в града, за да го вгради отново в пръстена.

Старият златар ми каза, че това всъщност е диамант и при това с много добро качество. Той ме попита от къде съм купила този толкова невероятен камък. Аз му разказах цялата история, как съм намерила диаманта, после как го изгубих и намерих отново. Тогава старецът се взря в стъклоподобното камъче, извика ме при себе си и ми разкри тайната на моя диамант -  тъй  като поради някаква причина аз бях обикнала моя диамант, той щял винаги да се връща при мен. Старият златар ме накара да се взра още по-внимателно в камъчето – „ Виждащ ли?” – попита ме той. – „само нещата, които обичаме и превръщаме в част от себе си, са толкова чисти. Те са като този диамант на черния фон на моето бюро. Вдигнеш ли ги към светлината, виждаш света по най-чудния и необикновен начин. Поднесеш ли ги към тъмнината виждаш себе си като в огледало, но с хиляди отражения… да така е с нещата, които обичаме..”

И аз погледнах. Той беше прав, когато погледнеш диаманта на светлината виждаш света наоколо през чудната му призма по красив и необикновен начин, изпълнен със светлина; поставиш ли го на черната повърхност на бюрото той в мигом се превърна в огледало с хиляди повърхности, на всяка от които аз можех да видя своя образ от различен ъгъл.

Златарят ми направи чуден пръстен. И аз повече никога не изгубих диаманта. Той беше винаги до мен и го чувствах близо до сърцето си въпреки, че седеше непоклатим на ръката ми. Така се чувствах завинаги и неотлъчно свързана с моя диамант в тази тайнствена и мистична връзка.