Писателят

Той лежеше в своето легло мяташе се на всички страни и за поредна нощ беше измъчван от безсъние. Беше на 26 години и се чувстваше стар и немощен. Искаше да разкрие да покаже дълбокия и безкраен свят в душата си, а беше безсилен.

Той знаеше че има скрита сила, дарба в дълбоко в него и искаше да разкрие на света това което знаеше защото беше сигурен че е единственият който го знаеше. Ала щом хванеше перото и думите се губеха и на белия лист се появяваха само безмислици и блудкави заключения.

Въртеше се в леглото и се питаше защо? Защо е безсилен физически когато беше силен духовно? Питаше се как с какво да изрази съкровищата в главата си. Той виждаше миналото и бъдещето а беше безсилен да види и живее в настоящето. Той беше раздвоен между това което е било и това което ще бъде и в кражна сметка беше едно нищо.

Скочи от леглото за да напише нова мисъл която точно му хрумна ала в момента в който хвана перото и сякаш химерата-вдъхновение изчезна. Унил сам изгубен той седна на леглото и пак се запита защо. Отговор нямаше. Може би не искаше да намери може би беше по лесно така. Може би. И може би нямаше никогада разбере.

Легна обратно в леглото и продължи да се върти. Мислеше си. Потапяше се бавно в спомените си за бъдещето. И ето там той виждаше предстоящата война, виждаше ужаса страха в собстевените си очи. Усещаше как тича бяга опитва се да се спаси.и този път не беше безсилен. Този път той беше герой. Там в бъдещето той знаеше че ще бъде способен да отключи съкровището скрито дълбоко в него и да го използва за да спаси себе си и хиляди други. Виждаше славата която щеше да му бъде донесена от книгите му за ужаса на войната. Да сега той беше силен и не се страхуваше от нищо.

Заспа преди отново да се запита защо беше безсилен сега…

 

 Още един от кратките разкази (импресия??) на Лора, дано да ви хареса