The same old story

На човек понякога му писва…

Ей така внезапно и от нищото идва едно особено настроение и му писва от всичко, което го заобикаля. Може и да е някаква нормална реакция, която се появява при натрупване на прекалено много дребни проблеми, разочарования и подобни негативни емоции, които в един момент своеобразно „преливат чашата“ и тогава на човек просто му кипва.

И му кипва внезапно, но окончателно и се замисля за шибаната същност на живота, Вселената и всичко останало. И тогава всички откачаме по малко, но днес малко, следващия месец още малко, а нервите ти са опънати като асансьорно въже и в един момент просто ще се скъсат. А тогава какво предстои?

Отдавна не съм писал в този блог, защото бях прекалено зает да се доказвам и да работя, отдавайки се на някакви криворазбрани идеали. Посветих много от мен на нещо, което ме изкара от релсите и сведе живота ми до цикъла работа-сън, където забравих какво е забавление, сринах си социалния живот и за какво?

За някаква смешна заплата и безценното изживяване да видиш как убиват идеалите и ентусиазма на един човек…

Какъв е смисъла?

Изобщо?

В какво се превръщат идеалистите без идеали, мечтателите- без мечти, бунтовниците- без кауза?

Винаги стигаме до този студен душ, който ни отрезвява и болезнено завира пръст в откритата рана, ръсейки я със сол, докато се хили зловещо. Да, говоря за този reality check, където човек получава един болезнен шамар, който го кара да спре и да се замисли, давайки си сметка, че отново се занимава с глупости, отново се е посветил на нещо, чиито изход е предварително известен.

Ами писва ми, нямам намерение да се отказвам, но ми писва в такива моменти. Не знам как намирам мотивация да продължа напред, при положение, че осъзнавам безсмислието на това ми действие и целия ми ентусиазъм.

It’s the same old story
It’s never gonna change
You’re ranting and raving
Like a man deranged
You’re living in a world
Known only to you
You think you know it all
But you ain’t got a clue