Boys will be boys
Публикувано от Skunksa на април 20, 2009
Този пост ще е доста лаконичен. Няма да има текст, а само снимки…
Снимки на сувенирите от един живот, който повечето хора не подозират, че съществува и се случва около тях. Живот, който е недоразбран и недооценен. Провокиран от няколко събития напоследък + постовете в блога на М. -> http://truthfulness.wordpress.com/2009/04/07/subculture2/. Просто исках да покажа, че нещата се натрупват…
Това не са спомени от преживяни случки, нито символични обици на ухото… това са просто вещи, които имат определена стойност за много от нас, а за мнозинството от хора само повдига въпроса „Защо?“, зададен с искрено неразбиране.
Еми това е:
Мисля, че снимките говорят достатъчно сами за себе си, ако кликнете на тях ще видите големите изображения.
Ние сме тук,
Ние сме сред вас,
Ние сме презряни,
Ние се забавляваме,
Ние съществуваме, макар и да не ни виждате,
макар и да не ни разбирате,
макар и да ни презирате.
JollyStomper каза
Това, което си говорихме вчера и това, което е твоето впечатление от поста ми се материализира в това, което си написал днес.
Човек трудно може да осъзнае как всъщност едни простички неща – обувки, фанелки, дискове може да бъдат стената на която си се опирал гонен от тълпата на несъгласието. И това според мен е великото. Не кой колко е бил, къде е бил и що е бил, ами защото Е !!
Поздрави!
Skunksa каза
Имало едно време едно момченце- свитичко и невзрачно, по-малко от своите съученици. В основното училище му било тежко в началото- имало няколко приятели, но понеже бил по-малък и всички го тормозели. Бил самотен и затворен в себе си, често му се налагало да се бие, за да не го тормозят…
Един ден момчето чуло една песен по телевизията, която го грабнала- песента била на Die toten Hosen… момчето се опитало да си намери нещо тяхно, за да чуе, но който и да питало не ги знаел… накрая го чул един пънкар в рейса, че пита за Die Toten Hosen и му дал една касетка, на която имало няколко песни на групата, малко Офспринг и Грийндей… Малкото момче въртяло тази касетка да полуда, после започнало да излиза с други подобни момчета, да слушат музика и да разменят разни касетки, които са хиляден презапис… Мирогледа на момчето започнал да се променя- спрял да бъде толкова свит и срамежлив, станал по-самонадеян… Намерил правилната музика и среда, която той харесвал…
Минало е вече доста време… момчето е голямо, пораснало… Вече е нагъл млад мъж, който говори глупости на всички- без свян или каквото и да е, вече никой не го тормози, защото е най-малкия или нещо такова, но в очите му… все още грее един пламък…
Между тези два момента животът на момчето е минал през доста преживелици- първа любов, първо разочарование, побоища, наркотици, алкохол, всякакви простотии, изхвърляния от вкъщи, спане по пейки и спирки, прибирания в районни, рани, болка, радост…
Израснал и видял много на улицата… и чувстващ града, улиците, парковете, градинките, пейките като свой дом или ако искате го наречете хабитат…
Той си е бил избрал един път и начин на живот, който е чувствал като своя- понякога е криввал в лоши посоки, но винаги едно и също нещо го е връщало в прави път- магията на музиката… Музиката, която му носи наслада, искреността на вокала, агресията на баса, злобата на барабана и настойчивостта на китарата… Музиката, която го прави щастлив… Музиката, която го промени и продължава да го променя, която говори на неговия език… Музиката, която го направи това което е…
Това е писано преди две години някъде… ХАХ…
Дано да стане дискусия и всеки си каже как усеща нещата
ДжониБлек каза
„Защо?“, питат те… Защото така си избрахме сами – избрахме си музиката, сами се възпитахме чрез нея, избрахме си мечтите и идеалите, че даже и скандалите. Или така ми се иска да вярвам, но колко може да продължи това, може ли изобщо? Дали и докога? Някоя друга годинка и после като стана на 27-8? Все пак си оставаме овце, черни, ама овце и то все от същото стадо – накъдето тръгне то и ние бавно след него с неприязън, но без избор, а уж трябваше да сме различни, будни. Само дето стената, в която си блъскаме главата сами си направихме и я виждаме реално, а другите се блъскат във витрината на някой мол и си мислят, че вървят напред. И все си викаме, че не ни пука, а то пука и то здраво, ама карай да върви. Дано след 10 години тези снимки значат толкова за теб колкото и днес
JollyStomper каза
Всеки един от нас, ако разгледаме паралелно ще видим, че е тръгнал от различно място, а днес стоим на едно, пътищата ни се сливат.
Дали защото е бил „свито момче, което е чуло Тотен Хозен по телевизията“ или чрез нещо друго – винаги важен е крайния резултат.
Още в главата ми е една мелодийка. Беше някъде зимата на 97-ма или 96-та, голямата криза. С баба ми ходиме по „Плиска“, излезли сме за хляб, олио, някакви основни неща. На Плиска ги видях за първи път – високи, горди, лъснати кубинки. Слушаха нещо – помня мелодията на тромпетите и до ден днешен. Бях адски впечатлен.
За мен обаче най-голяма стойност имат няколко неща – Дъ бест оф Дъ Клеш в.1 и в.2, презаписано на касетка през ноща от един мой приятел, който откраднал диска от брат си – това трябва да се случва някъде около 1999-2000г. Другото важно е една касетка на Ту-Пак, открадната пък от МОЯ брат, на която има записани 6 парчета на Кок Спарър и 6 парчета на Кокни Риджектс. На обложката с молив пише Ой! И една касетка, закупена от един метъл – дребен измамник – НАБАТ ( Ърли Иърс ). Дълги години това беше моята „аудиотека“. Ами ето че днес поддържам един от най-големите скинзинове, който притежава каталог със стотици вече заглавия. Но за мен си остават ценни тези касетки + 1,2 албума на Хиподил, но по това време имаше къде да си ги гледаме.
Който знае какво е да слушаш такава музика на продънен касетофон и да записваш на лист хартия, това което си чул, независимо какво е то, той знае каква цена притежават днес тези записи.
Първия шал, първите кубини, първия бомбър, първия мач. Все неща, които трудно могат да бъдат документирани. Дано обаче завинаги останат документирани в мозъците ни