Моят избор и моето право на такъв

Напоследък все по-често ми се случва да се сблъсквам с агресивно неразбиране и незачитане на правото на личен избор, а най-притеснителното е, че става въпрос за някакви съвсем елементарни неща, които нито влияят на другите, нито биха имали някаква вреда за мен или околните. Преди всички да са започнали да се притесняват, че съм решил да си призная, че съм хомосексуалист или нещо подобно – не, случаят не е такъв и продължавам да не разбирам защо се прави толкова голям проблем от това, че съм решил за себе си да не ям месо или да спра да консумирам алкохол (от скоро).

Целта ми не е да пропагандирам, намилам или изобщо да говоря за ползите или вредите от тези ми решения, а искам да говоря за това как обществото не иска да приеме тези решения и влизаме в скандални спорове и разпри. Защото някой иска да се меси в моят живот, защото някой иска да взима решения вместо мен, защото някой, който дори не ме познава и не му пука за мен, не иска да приеме, че аз имам различно мнение и се чувства длъжен да ме убеди, че неговите възгледи са по-полезни и праведни. Защо моят избор пречи толкова много на всички? Та аз дори не го налагам и не ходя да разправям на хората да не пият или да не ядат месо. Аз само се защитавам, а не ми харесва да има нужда да го правя…

Защо всеки е скандализиран от това, че не искам да пия алкохол? Защо е толкова неразбираемо и обществено неприемливо, за да предизвиква такива реакции?

Всъщност защо това общество е толкова нетоларантно към хора, които правят избор, който може да бъде разглеждан на много плоскости – от чисто етичен и морален аспект до здравословен? Защо това общество е по-склонно да толерира употребата и злоупотребата с алкохол (което е приемано и като геройство сред по-младите и съответно еталон за мъжество, който да ги вкара в токсикологията), а вече става и все по-отворено и приемащо употребата на всякакъв вид упойващи, халюциногенни или стимулиращи вещества, които са забранени от закона, но същото това общество те гледа с искрено недоумение, когато кажеш, че ти не искаш да пиеш една бира или водка?

Задавам си много въпроси и намирам отговори за себе си, но те изобщо не ми харесват, а и е много вероятно да са неверни и едностранчиви, защото са продиктувани от моят временен афект и съответно ограничена перспектива върху проблема, но… проблема си остава. Моят избор е не просто неразбран – той е незачетен и осмят.

Последното, което преля чашата е да науча, че щом съм вегетарианец, то аз съм най-вероятно психически болен, безволеви, слаб и нерешителен хомосексуалист, който е много вероятно да е привърженик на крайно лява или дясна идеология. Аргумент защо съм такъв е простичкият факт, че съм решил да не ям месо. Отказът ми да пийна „едно малко” също води до подобни изводи, но обикновено се спира преди да бъда заклеймен в крайни политически пристрастия и човеконенавистни идеи.

А къде остана моята лична воля, моето свещено право на избор? С какво толкова преча, че да бъда заклеймяван или гледан като музеен експонат всеки път, когато седна да обядвам и не си взема пържолка? Или когато отидем някъде и вместо уискита си поръчам безалкохолна напитка?
Аз си продължавам с въпросите, но не знам на кой ги задавам – няма смисъл да ги насочвам към мен, защото отговорите са от върха на моята камбанария, но не са верни и валидни, не мога да попитам обществото, защото е набор от индивидуалности. А като питам отделни личности и получавам все отговори, които са от името на обществото, но никога със собствена позиция. Тълпата дали е останала без лична воля и всъщност я дразни не факта, че не искам да употребявам алкохол или да се храня с месо, колкото я дразни повече факта, че съм способен (и съм имал невижданата и нечувана наглост) да взема решение, което е лично и противоречи на общовъзприетото, макар и да не е опасно, деструктивно или заплашващо някой друг?