Бърлогата на Скункса

размисли и страсти

Втори шанс – продължението

Posted by Skunksa на 04/04/2011

Това е доста закъснялото продължение на „Втори шанс“, който може да намерите ТУК.

 

 

–          Съгласен съм, отвърна Крум без да мисли много и въздъхна тежко. Мозъкът му заработи и догони устата, напомняйки му, че трябва да се откаже от всичко, което е обуславяло досегашния му живот и му е носило радост и забавление.

–          Много добре, но запомни, че това е твоят втори шанс и повече няма да имаш възможност за поправка. Съгласието ти означава, че приемаш безусловно поставените условия и ако не ги спазиш – всичко приключва. Твоят край ще бъде твоето начало, ако искаш да живееш… истински!

–          Съгласен съм, искам да живея!

–          Добре, тогава се събуди и живей.

 

Крум рязко си пое дъх и отвори очи, а после се огледа по-скоро уплашено, отколкото объркано и си даде сметка, че е бил задрямал в удобния си стол, а клавиатурата се е отпечатала на половината му лице.

„Какъв странен сън „ – помисли си той, докато се надигаше от стола и се опитваше да въстанови насеченото си дишане, а и усещаше как сърцето му бие лудо в гърдите, все едно всеки момент ще изскочи. „Ах, това наистина беше много странно, все едно наистина съм тичал досега”.

Крум реши да отиде и да си вземе един хлатен душ, който да го поразведри малко, а и определено имаше нужда да отмие потта от тялото си. Изправи се и се протегна внимателно, като бавно се обърна и тръгна към коридора и тогава погледа му се спря на потрошеният       Macbook на земята, а малко след това можа да види и падналият на земята плейстейшън. Студена пот обля тялото му, докато той се взираше в падналите предмети и крайниците му се сковаха. Крум беше безсилен да помръдне или дори да отмести поглед от пода, докато в съзнанието му звучаха думите: „Твоят край ще бъде твоето начало, ако искаш да живееш… истински!”. Времето все едно бе спряло, а единственото, което се случваше беше този глас в главата, който отекваше във всички ъгълчета на крумовата душа. Уплашен, той бавно и с мъка затвори очи, за да не вижда падналите на земята предмети и се опита да се съсредоточи, за да изгони гласа от главата си и да върне контрол върху собственото си съзнание.

С много мъка, Крум успя да върне контрол над собственото си тяло, а мускулите и сухужилията му сякаш се събудиха от същия странен сън, защото изведнъж го заболя абсолютно всичко и просто отказаха да се подчиняват на мозъка. Крум полу-падна, полуседна на пода и се запревива от болка. Болка, която не бе изпитвал от дете, когато все още помнеше какво е да тичаш навън до пълно изтощение; болка, която бе забравил, че съществува. Опита се да не мисли за нея, а да се отпусне на земята и да си събере разпръснатите и хаотични мисли, които извършваха брауново движение в мозъка му, което го довеждаше почти до ръба на лудостта.

–          Така, каза си той – явно съм сънувал и то от онези много реални сънища, където…

„НЕ!” – отекна в главата му.

Той се насили да отвори очи и да се огледа, но премреженият му от болка поглед не видя нищо необичайно в стаята. Крум отново затвори очи и се опита да се съсредоточи. Явно се побъркваше постепенно щом вече чуваше гласове, но… дали не беше възможно всичко това да е истина. Възможно ли беше? Съществуваше ли Смърт? Ами Господ? Ангели? Демони? Ад и рай?

Въпросите и уплаха се редуваха в мислите му, прескачайки се и изниквайки внезапно един след друг. Въпроси, които поставяха под съмнение всички негови убеждения и вярвания до момента, а всичко това генерираше все по-сериозно вълнение, примесено с откровен страх. Какво се случваше с него? Това сън ли беше или реалност?

Твоят край ще бъде твоето начало, ако искаш да живееш… истински!”, проехтя отново в главата му, разблъсквайки грубо с лакти неговите собствени мисли и настанявайки се точно в средата на неговото съзнание. Тази мисъл не беше негова, а все едно някой насила я беше пришил към неговата душа, където седеше като една грозна, но набиваща се на очи кръпка. Крум въздъхна отново, отпусна се и просто се предаде – спря да се опитва да подреди мислите си или да се фокусира върху нещо друго, а просто лежеше на пода и си повтаряше, че неговият край ще бъде неговото начало. Така той полежа известно време, докато се поуспокои, а и свикна с набитата насила в главата му мисъл. Събра сили и се изправи, отиде в банята и си взе един бърз душ, като хладката вода допълнително го разсъни, а дори и посъживи.

 

Мисълта в главата му си се беше загнездила и явно щеше да си остане там завинаги, но след като се успокои, Крум си върна способността да контролира събитията в главата си и се зае да пренарежда приоритетите си. Предстоеше му да взима решения, които му се струваха невъзможни, но той самият бе пожелал този втори шанс и сега трябваше да се пребори със самия себе си, за да спечели правото си да живее пълноценно. Всичко постигнато досега изведнъж се бе превърнало в тежест, която му пречеше и трябваше да се отърве от нея, за да не го затисне и върне в изходна позиция. Все още обърканият технократ на няколко пъти посягаше към бушоните на апартамента, но ръката му сама се спираше и не му позволяваше да спре електрозахранването. Вътрешната борба продължи за кратко, едва няколко момента, но на Крум му се сториха като векове, защото старото му Аз упорито отказваше да бъде захвърлено просто така на боклука и забравено.

Все пак пръстите му най-накрая го послушаха и бавно натиснаха прекъсвачите надолу, когато изведнъж всичко утихна. Спря познатото жужене на вентилаторите, тихото просърцване на харддисковете, бръмченето на хладилника. Настъпи тишина, която Крум не познаваше и която направо отекваше в огромната празника, която се отвори в неговият Аз.

 

Декемврийската утрин бе доста мрачна и хората, които чакаха по спирките на градския транспорт може би предполагаха, че слънцето е някъде там, горе и се опитва да пробие през гъстите облаци, докато студеният вятър елегантно им напомняше, че зимата тепърва идва и ще трябва да забравят за известно време за своят огнен приятел. Крум се събуди рано и странно отпочинал, вечерта му бе изпълнена с емоции, които го бяха изцедили и беше заспал без никакви проблеми. В момента в който спря тока, той отиде до леглото си и вече не го измъчваше любопиството да види отговорите по форумите, да провери новинарските сайтове. Просто легна и заспа почти веднага щом главата му докосна възглавницата. Със ставането си той се облече и реши да излезе да си напазарува, когато се сети, че нямаше никакви пари – всичко си поръчваше през интернет и парите му бяха в банковите карти. Дали използването на банкомат щеше да е нарушение на сделката му за втори шанс? Без да се чуди много, Крум реши да не рискува излишно, все пак той никога не беше и показвал, каквито и да е признаци на хазартна личност, а и в конкретния случай залога беше прекалено голям, затова и той започна леко да се отчайва. Вечерта бе уморен и съсипан емоционално, но на сутринта с доста по-свеж и бистър ум започна да разглежда проблемът на своя нов живот от различни страни. Вече освен, че не можеше да използва каквито и да е било електронни устройства, които той обожаваше и осмислха живота му, то той вече нямаше и как да упражнява своята професия, а честно казано – него за друго не го биваше. Изправен пред дилемата дали да избере гладната смърт или просто да се откаже от втория шанс, той реши да излезе навън и да се поразходи, все пак беше чел на доста места, че подобни разходки помагат на хората да взимат тежки решения. Излизайки, той инстинктивно посегна към айпода си и го сложи в джоба си, но се сепна и осъзна какво върши, когато се пресегна към слушалките си Altec.

–          Пфу, замалко беше този път. Трябва да съм по-внимателен, каза си той сам на себе си и отключи входната врата.

 

Разхождайки се по улиците, той се вглеждаше в хората и се чудеше колко пълноценен живот имат те, опитваше се да си представи безизразните им, забързани физиономии, докато се усмихват, докато плачат или докато се разкривяват в екстаза на оргазъм. Вървеше и гледаше, докато погледа му не попадна върху усмихнатото лице на един продавач на гевреци – нито много млад, нито много стар – той беше от онези хора, които още в юношеството си биват белязани от несгодите на живота и времето за тях все едно спира, оставайки цял живот с лице, което не старее, а само получава по някой нов белег от несгодите на живота. Крум леко се сепна, защото това беше и първата усмивка, която беше видял след толкова много угрижени лица, а после  си даде сметка, че това беше и първата усмивка, която вижда от много време. Изобщо не се усети как е спрял и се е зазяпал доста невъзпитано в продавача на гевреци, който с широка усмивка продаваше своята стока и се шегуваше с клиентите си, докато прибираше стотинките им в джобовете си с едната ръка, а с другата подаваше заплатеният геврек.

„Ами да, как не се сетих по-рано”, си помисли той и се обърна към вкъщи. Идеята вече бе ясна и той знаеше как да постъпи, но за целта му трябваше помощ и Крум се зачуди на кой да звънне, когато пак се сепна, че не може да го направи – ще трябва да отиде при някой на крака и да го помоли за помощ. Горделивият бивш трол потрепери от тази мисъл и започна да се разколебава, а и не можа да се сети за нито един познат, с който да успее да се свърже без да използва някаква комуникационна технология и съответно да опропасти даденият си втори шанс, затова той забърза крачки и се опитваше да намери решение на проблема как да опакова всичките си вещи и да ги продаде, за да си набави така необходимият му кеш. Реши да се прибере и да подреди нещата, а после щеше да иде до един офис наблизо, където директно да се опита да спазари всичките си неща наведнъж и да ги накара да дойдат и да вземат всичко наведнъж. Офиса беше представителство на известна фирма и Крум беше имал на няколко пъти съвместни проекти с тях, така че можеше да се каже, че познава младежите, които работеха там и щеше да успее да ги убеди, че всичко е точно и няма измама.

Така и стана, в началото няколкото младежи в офиса си помислиха, че той си прави някаква подранила или закъсняла първоаприлска шега, а после го попитаха дали е с всичкия си. Отне му повече от два часа, докато ги убеди, че не е на някаква много кисела химия, която да го прави абсолютно неадекватен, а че просто иска да се отърве от всичките си вещи и да използва парите, защото има някаква идея, която обаче не може да сподели с тях. Момчетата знаеха, че сделката, която им предлага е повече от изгодна за тях, а и точно бяха получили заплатите и коледните си премии, затова и накрая след кратко съвещание и преразпределение на благата помежду си, се навиха на предложението на Крум и си стиснаха ръцете. Всички дружно се отправиха към близкият банков клон, където изтеглиха необходимата сума и впоследствие отидоха в апартамента, където кашоните бяха наредени на пода, но оставени отворени, за да могат всички да видят какво взимат. Доволни младежите започнаха да взимат кашоните и да ги свалят към бусчето, което придвидливо бе извикал един от тях, а парите дадоха на Крум. Той ги погледна и се усмихна, сумата беше доста добра и щеше да му стигне за известно време, докато успее да пренареди живота си, затова изпрати момчетата, заключи вратата след тях и се върна в опразненото си жилище. Мислеше да си полегне, но реши, че няма смисъл да губи повече време, затова грабна голямата си, туристическа раница в която бе събрал голяма част от дрехите си, облече си якето и излезе, отправяйки се към автогарата.

„В града няма да се справя да не използвам техника, навсякъде има електронни табла, банкомати, мобилни телефони, компютри. Няма да издържа на изкушението и просто ще се прекърша. По-добре е да ида в някое забутано селце, където да се опитам да си намеря някаква работа, за да се поотърся от всичко станало и да се посъвзема. Все едно отивам в комуна, ебаси, ама то друг избор май засега и нямам. А там, ако намеря някой човек да ме вземе да му помагам – колкото да има какво да ям, да ми премине малко първоначалния шок, а после… с парите си ще тръгна на стоп към Индия. И без това винаги съм си мечтал да направя нещо такова, ама все ме беше шубе и ме спираше това или онова. Сега няма спирки, само да мине зимата и напролет – тръгвам!”

С такива оптимистични мисли и смели планове, Крум се качи на първият автобус, който отиваше на някъде просто и напусна големия град.

 

След няколко часово пътуване, той слезе в центъра на един неголям провинциален град и се огледа. Градът си беше град, може и да не беше като столицата, но все още беше прекалено модерно и не беше това, което той искаше, затова и се запъти към гишето за автобусни билети и поразпита за местните линии, които обслужват по забутаните селца. След като получи необходимата информация и си избра дестинация, той си купи билет и седна да чака следващия автобус, който щеше да дойде чак след 3 часа. Минаха десетина минути, когато Крум се усети, че ще е необходимо да отиде и да си вземе няколко книги, защото все пак ще трябва с нещо да си запълва свободното време, докато се опитва да си преустрои преобърналият се наопаки живот. Влезе и си избра няколко заглавия, за които беше чел добри отзиви в нета и мислено съжали, че вече не може да използва e-book-а си, а ще трябва да мъкне тежките книги, но набързо изпъди мисълта от главата си и се върна да чака автобуса на малката автогара, разгръщайки първите страници на една от книгите.

 

Автобусът дойде и Крум се качи, подаде билета си и се усмихна на учудения поглед на шофьора, когато той видя дестинацията, а после се настани сравнително удобно на една от седалките в раздрънкания междуселски автобус и се загледа през прозореца, докато пред очите му градът се смаляваше и съвсем изчезна. Времето продължаваше да е доста неприветливо, а и скоро щеше да се стъмни, затова и вече не се виждаше почти нищо през прозорците, когато автобусът пристигна на крайната си спирка и Крум слезе да огледа селцето. Не беше много очарован от това, което видя, а именно няколко схлупени къщурки, които по-скоро приличаха на бараки, но все пак се запъи към местната кръчма-магазин-социален център-кметство и какво ли още не. Влизайки вътре, той усети как няколко погледа се обръщат в сумрака, за да го погледнат по-скоро с любопитство, отколкото изпитателно.

–          Добра вечер, хора. – поздрави ги той – Дали някой от вас има нужда от помощник в своето стопанство?

–          Добра ти вечер, момко. Много от нас са вече стари и биха се радвали на един допълнителен чифт ръце, но сега е зима и няма никаква полска работа. Сега си почиваме и чакаме да дойде пролетта, за да се захванем за работа.

–          Ама хич ли нищо нямате? Просто, колкото да имам къде да спя и да хапна нещо, не искам пари или нещо такова.

–          Съжалявам, синко, но са тежки времена за нас. Възрастни сме и едвам изкарваме, колкото ние самите да изкараме зимата, няма как да изхраним още едно гърло.

–          Ами, ако ви плащам някаква разумна цена?

–          Ех, синко, синко. С тези пари какво си мислиш, че ще направим в това забравено от всички място? За нас храната е ценна, а не парите – с тях почти нищо не можем да си купим тук, а храната е кът, фуража за животните също. Съжалявам, момко, но тук сега не можем да те приемем. Остани тази вечер да пренощуваш при нас, а напролет ще се радваме, ако дойдеш да ни помагаш. С един чифт млади ръце ще можем да засеем повече земя и ще има повече реколта догодина…

–          Благодаря ти, дядо, но не мога да приема офертата ви. Лека вечер.

 

Крум излезе разтрепен и разочарован от кръчмата и започна да върви по пътя, който водеше навън от селото. Защо не се получи това, което беше решил? Та всичко беше толкова идеално в главата му, а сега… няма да се намери място за него. Чувстваше се като чужденец на това място, не, не като чужденец, а като излишен детайл, един пришълец, който седи като прашинка в окото. Крум усещаше, че мястото му не е тук и плана му се беше оказал пълен провал, а беше едва в началото. Той продължи да ходи унесено по пътя, докато не стигна до един паднал успоредно на пътя ствол на дърво и седна на него. Не беше ял от доста време, а гладът беше започнал да го мъчи, затова започна да бърка по джобовете си, защото на автогарата си беше купил няколко вафли и сандвичи, като първите ги бе оставил в някои от джобовете си, а сандвичите си спомняше, че прибра в раницата, а сега не му се занимаваше да я сваля от гърба си. Докато търсеше вафлите, ръката му напипа нещо странно и той с учудване го извади и погледна – неговият айпод.

Крум въздъхна и продължи да търси вафлите, които намери в един от джобовете на якето си, отвори една и набързо я излапа, докато продължаваше безмълвно да гледа айпода си. Постоя така известо време, взирайки се в една от любимите си играчи и накрая взе решение. Внимателно сложи слушалките в ушите си, включи айпода и в Top played избра “The end” на Doors и натисна бутона Play…

–          Твоят край ще бъде твоето начало, ако искаш да живееш… истински! Дрън-дрън, това не съм аз и никога няма да бъда нещо разли…

 

 

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

 
%d bloggers like this: