Втори шанс

Интернет, айпод, gsm, компютри, емпетройки, фейсбук, форуми, торенти – филми, сериали, музика, комуникация. Всичко това ни заобикаля днес и е част от нашето забързано ежедневие, част от нашите забавления и професионални задължения. Всичко това почти го нямаше преди 10 години, а преди 20 е било в сферата на фантастиката, а даже и там не го е имало, защото още не съм чел научно-фантастичен роман, където да е било предсказано.

Всичките тези достижения на научно-техническия прогрес дойдоха леко внезапно и свариха моето поколение, но не неподготвено да работи или да се забавлява с тях. Не, хвана ги неподготвени как да реагират в този динамичен и изпълнен с разнородна информация свят. Затова и много хора се удавиха в този необятен океан от изкушения…

Нека ви запозная с Крум. Той е добро, интелигентно и леко мързеливо момче на двадесет и няколко години. Крум живее добре според днешните стандарти – има добре платена работа, която върши от вкъщи на компютъра, има достатъчно средства да се преханва предимно чрез поръчки на храна, както и да си позволява да си купува и изпълнява всички свои прищевки. Излишно е да споменаваме, че Крум има хубав и мощен компютър, чисто нов лаптоп, както и мобилен телефон, който има повече функции от колкото е здравослновно, а за упътването му е отишла средно голяма дъждовна гора. Наблюдаваният от нас персонаж имаше много вещи, които издаваха неговият особен вкус към скъпите и стилни хай-тек играчки, както и неговите специфични интереси в света на компютрите и модерните технологии. Да, Крум е технократ и е щастлив от този факт, макар и понякога да си дава сметка, че на този свят има много красоти, хора и чувства, които не е срещал, а само е наблюдавал през монитора на своя компютър.

Сега е една обикновена, леко мъглива, декемврийска вечер. Времето не е много студено, но лекият вятър осуетява плановете на повечето хора да излязат някъде да се разходят, а всеки е закопчал якето си до горе и със забързани крачки, бърза да се прибере вкъщи на топло. Крум дори не е забелязал, че навън вече се е стъмнило, защото за поредна вечер се беше потопил в собствените си занимания, които в конкретния момент се изразяваше да води поредният безсмислен спор, в поредния безсмислен форум. Беше си пуснал музика, но не много силно, а колкото да се създава атмосфера, както го наричаше той, но всъщност имаше нужда от някакъв шум около него, който да маскира самотното му битие и разглеждаше множеството форуми, където се изявяваше като капацитет по различни въпроси от всякакъв характер. Неговото виртуално алтерего беше популярно из множество форуми, а потребителите изпитваха истинска неприязън към неговите постове, а всеки път, когато някой засечеше никнейма му или видеше добре познатия аватар – изпадаше в шок, че най-популярният интернет трол е писал И в тази тема. На Крум му доставяше удоволствие да си хаби клавиатурата, докато води безсмислени спорове по теми, които са му толкова далечни, колкото и реалния живот, но той приемаше тази си дейност като доказателство за надмощието на своя интелект и възможности над другите участници, а не обръщаше и грам внимание на противниковите позиции, аргументи или откровени обиди и съвети да престане да живее в този или онзи форум. Никът, както и лицето седящо зад него добиха направо култов статус в родното интернет общество, както и се превърнаха в нарицателно за човек, който няма личен живот. Но да се върнем на не много студената, декемврийска вечер, когато нашият герой точно завършваше един доста дълъг и изпълнен с ирония пост по тема касаеща разликата между няколко вида кондоми, когато леко му призля.

Първоначално Крум не обърна внимание на леката болка в гърдите, а само изсумтя и си помисли, че трябва да си вземе още по-удобен стол на който да седи, докато е пред компютъра и реши да си пусне Call of duty, за да се поразсее, докато чака отговор на поста си по темата за кондомите. Докато беше погълнат в играта, той не забеляза, че в стаята започна да притъмнява, а контурите на предметите около него да се размазват, не отчете също и, че въздуха стана доста прохладен, а тръпки плъзнаха по врата му…

Погълнат в играта той чу само едно учтиво прокашляне:

-      Ъххммм.

Крум не обърна внимание…

-      Ъхххкккхккхкхкхмммммммм – нов опит да си прочистиш гърлото, но звучащ леко сбъркано и сигурно дължащ се на факта, че няма какво да бъде прочистено.

Крум се обърна внимателно и зениците му се разшириха от ужас

-      Кой си ти и какво искаш от мен? Тръгнали сте да обирате хората в костюмите за тъпия ви Хелоуиин, а? Само искам да ти кажа, че каквото и да вземеш от тук може да бъде проследено по идентификационния му номер, а пари в кеш не държа.

-      Не съм дошъл да крада, защото нямаш нищо което си заслужава да бъде откраднато.

-      Ха, ти пък голям разбирач се извъди…

-      Така е, видял съм много неща и през това време се научих да знам кое е ценно и кое не.

-      Абе, ти наистина си много смешен. Нахлуваш в нас в евтиния си костюм за Хелоуин и започваш да ми се правиш на много велик. Искам само да ти кажа, че ако наистина разбираше щеше да забележиш, че аудио-системата ми е Bang & Olufsen BeoSound 9000. Нещо да кажеш, разбирачо?

-      Ще ти кажа, че тези неща не ме интересуват…

-      Тогава за какво си дошъл?

Фигурата, която седеше в полумрака, пристъпи напред.

-      За теб!

-      Но…

-      Дойдох за теб, защото ти си мъртъв.

Крум се притесни доста. Не беше вярващ, а точно обратното – беше фанатичен атеист, който по плам можеше да конкурира някои от най-дивите пророци от пустинята, а и винаги защитаваше тезата, че след като няма бог, то няма и задгробен живот.

-      Вие, какво наговорили сте се да ми правите номера, а? То се вижда, че сте толкова жалки, че даже и една проста сценка за стряскане не можете да направите като хората. Евтин костюм, даже и репликите тъпо сте измислили, направо не знам как очаквате да ви се вържа, че аз толкова неща съм видял..

-      Това не е номер, а ти си мъртъв!

-      Не, не съм мъртъв! Аз съм си жив и здрав.

-      Ти си мъртъв, даже не си и живял.

-      НЕ Е ВЯРНО.

-      Ще имаш цялото време на света, за да мислиш над това. Ела с мен…

-      Няма!

-      Съжалявам, но нямаш избор…

Сърцето на Крум вече беше започнало да бие лудо, а той се оглеждаше наоколо с див поглед, чудейки се какво да направи, как да избяга от това същество пред него и да спаси живота си. Чувстваше се изпълнен с енергия, мамка му, чувстваше се по-жив от всякога и не искаше да изгуби това чувство, точно след като го е открил. Той се огледа за последен път и се втурна към вратата, успявайки да събори Macbook-а си на земята, а даже и не обърна внимание как събори още нещо. В момента той искаше единствено да бяга, докато мускулите на тялото му за пръв път от години си припомняха какво е усещането да си натоварен до краен предел. Съзнание и тяло се сляха в едно цяло, което имаше една-едничка цел – да бяга, да диша, да живее…

Крум се спусна по стълбите, като взимаше по шест стъпала наведнъж… Бягаше с всичка сила, като цялото му същество беше заето да бяга все едно го гонят всички демони на ада, а и в конкретната ситуация, като че ли случаят беше такъв. Бягаше все по-бързо, скачаше все по-силно, а стъпалата, които взимаше с един скок вече бяха 7, а после 8… цял ред стъпала, още един. Оставаха му само няколко етажа и щеше да е на паркинга, надяваше се, че някой от възрастните съседи няма да е заключил входната врата, за да не губи ценно време да се опитва да я отключи, а да може направо да изхвърчи навън като тапа от шампанско. Отново скок, ах колко е прекрасно да си жив, ето че площадката наближава, всеки момент ще се приземи и ще се хване с ръка за парапета, за да вземе завоя и да скочи пак, но ръката му се изплъзва и не успява да хване парапета, а тялото му по инерция продължава напред. Стъклата на прозореца се чупят на парченца и изпълват въздуха като така очакваните снежинки за коледа, докато тялото излита носено от собствената си инерция, а части от секундата по-късно гравитацията се окопитва и придърпва тялото към себе си.

-      Мамка му, е единственото, което тихо се отронва от устата на Крум, когато мозъкът му осъзнава какво точно се е случило и какво предстои.

-      Всеки е господар на собствената си съдба, аз само изпълнявам ролята на вестоносец – отвърна неговият мним събеседник.

-      Но, но… аз трябва да съм мъртъв.

-      Ти си, просто не го беше осъзнал.

-      Но, но аз се чувствах толкова жив, изпълнен с енергия, с воля за живот. Не може да съм бил мъртъв.

-      А хареса ли ти да се чувстваш жив?

-      ДА!

-      А защо не живя тогава?

-      В какъв смисъл не съм живял? Досега бях жив, а заради теб се пребих.. Ти ме уби!

-      Не, не съм. Аз дойдох защото времето ти изтече. Знаеш ли, че за толкова време съм виждал какво ли не, но твоят случай ме озадачи. Виждал съм хора, които не искат да умират и се борят до последно, връщайки се буквално от смъртта. Виждал съм хора, които искат да умрат и се самоубиват, заради нещастие и мъка, които не могат да понесат, но ти си единственият човек, който просто не е живял.

-      Какви ги говориш, та аз живях досега, не мога да разбера твоето бръщолевене?

-      Не смятам, че точно аз имам правото или капацитета да говоря, защото никога не съм бил жив, а виждам хората само в техните последни мигове, но ще ти кажа какво ми каза един мъж преди години. Отидох при него в неговият последен час, той беше на легло и му оставаха минути, покосен в ранните си четиредесет години от рак и знаеше, че краят му е близо, затова и усети моето присъствие и сянката ми, която падна над него. Тогава той събра ридаещото си семейство и им прошепна, че не трябва да тъжат за него. Близките му го погледнаха объркано, даже може и да са си помислили, че е започнал да губи разсъдъка си, заради болката и наближаващият край, но този мъж се усмихна и им каза, че е живял. Живял достатъчно, видял много, изпитал всякакви емоции, срещнал се е с най-различни и интересни хора. След това той им разказа, че в една далечна страна, когато погребват хората на надгробните им плочи не пишат датата на раждане и на смъртта, а пишат общото време в което този човек е живял истински. Роднините се разридаха отново, а той ги попита: „Нима плачете, че съм живял пълноценно? Недейте да скърбите за мен, защото аз видях и познах живота, вземете пример от мен и живейте и вие, за себе си, както и за мен.” Много силно впечатление ми направи този човек, защото макар и да не съм бил жив, аз си дадох сметка, че човешкият живот е нещо повече от това да поддържаш телесните си функции, да ядеш, да спиш, да правиш секс. И днес като дойдох при теб, се сетих за този човек, за семейството му и близките му приятели около него…

-      И какво общо имам пък аз?

-      Исках просто да те попитам: „А ти живя ли?”, да те попитам имаш ли близки, които да си спомнят за теб и да напишат на надгробният ти камък, че си живял?

-      Но, аз…

-      Исках и да те попитам какво биха написали те на този камък, ако и във вашето общество имаше такава традиция?

-      Но, аз…

-      Какво разбра ти от живота? Какво видя от него?

-      Но аз имах успешен живот, добра работа, висок стандарт. Никога не се лиших от нищо…

-      Но всичко това вече е без значение, можеш ли да вземеш онази аудио-система с теб в момента?

-      Мога ли?

-      Не! Тя е вещ и ще остане във вещния свят, а твоята душа ще се отправи към ефирния, където те очаква безкрая, а там спомените за преживените емоции, случки и чувства ще са единственото, което ще те занимава. В ефирния свят ще можеш да ги преживяваш отното и отново, като по  този начин ще си вечно щастлив.

-      Аз бях щастлив с моите вещи…

-      Но имаш ли спомен от тях, емоции или чувства? Ти използва тези вещи, за да убиваш времето, което ти беше дадено, за да живееш…

-      Аз нямах представа.. не знаех, не искам да е така!

-      Нямаш избор!

-      Не може, та аз дори не съм живял, ти сам го каза. Не мога да умра без да съм живял! Не е редно!

-      Ти си живял, защото тялото ти е функционирало, но не си живял истински. Съжалявам, но това е твоята съдба…

-      Това не е справедливо!

-      Защо? Това беше твоят собствен избор. Ти избра да нямаш приятели, да не обичаш, да не се страхуваш, да не мразиш. Ти си този, който подтисна емоциите си и се затвори във високотехнологичната си клетка, подигравайки се на слабостта на другите хора, които усещаха и чувстваха.

-      Но това е било грешка, чак сега го осъзнавам. Не мога ли да получа втори шанс, не мога ли да поправя своята грешка?

-      Можеш, защото всеки има право на втори шанс, но те предупреждавам, че няма да ти бъде лесно!

-      Каквото и да е!

-      Добре, но ме чуй внимателно. От тук насетне ще живееш втори живот. Който ще е точно толкова дълъг, колкото си изгубил убивайки време, вместо да живееш.

-      Прекрасно!

-      Ха-ха-ха, да не си мислиш, че е толкова лесно? За да поправиш грешката си ще трябва да водиш изцяло нов живот. Ще живееш без да използваш никакви достижения на технологията пряко. Ако трябва да се качиш някъде – ще използваш стълбите, а не асансьора, ако искаш да си готвиш – ще готвиш на газ. Ако искаш да слушаш музика – отиди на концерт, а вместо кино – театър. В момента, когато се докоснеш умишлено до каквато и да е модерна технология, дори и електронен часовник – ще умреш и всичките ти спомени от вторият живот ще бъдат изтрити безвъзвратно. Съгласен ли си?

КРАЙ НА ПЪРВА ЧАСТ!

Осъзнаваш ли чия емблема носиш?

Живеем в интересни времена…

Живеем във времена, където 20 годишни келеши карат скъпи автомобили, позволяват си да харчат хиляди левове по заведенията, да се изживяват като звезди и велики фигури. Всъщност в това няма лошо и даже е похвално, че човек може да си позволи да живее по този начин, докато е млад, защото после на кой му трябват пари, кой има сила за забавления, каквато има двадесет годишните?

Интересното идва от факта, че тези младежи не заслужават този начин на живот, а живят в един сапунен мехур, който е доста неустойчив, а и нелогичен спрямо заобикалящата го реалност. Не, няма да си говорим за престъпници, мутри и прочее подземни елементи, а ще си говорим за друго племе на лесно забогатяващи  тъпаци, а именно футболистите. Това са момчета, които играят футбол за пари, някои ги наричат професионалисти, но те и проститутките правят секс за пари, затова и има един остатъчен, но натрапчив послевкус на нещо гнило. Те са професионалисти, чиято кариера се разпростира в продължение на около 12-15 години, а като навършат тридесет и няколко години остават с едните претенции и спестеното през годините.

Ако има спестено, защото последните събития могат само да ни убедят, че момчетата, които избират професията футболист не са най-интелигентните младежи.

Професионалните футболисти в България обаче са и доста нагло племе, тези дни излезе информация върху какви суми са се разписвали и са плащали данъци, а и всеки знае какви суми мятат по заведенията, какви коли карат и т.н. Ето го и първият проблем, който противопоставя обикновеният човек и тези „галеници на съдбата” – равенството през закона (случаят Рабех, а и доста други), както и равенството пред държавните институции. Според мен е смешно, че професионални футболисти „официално” са получавали заплата под 300 лева, а е тъжно, че същите могат да си позволят начин на живот и стандарт, който обикновеният човек вижда само в клиповете на поп-фолк изпълнителите.

Вторият проблем, който създава напрежение между простосмъртните и „съвременните гладиатори” е професионалната етика, особено имайки предвид разликата в размера на възнагражденията на двата типа хора. Аз лично си признавам, че съм в отбора на обикновените хора и поведението на футболистите откровено ме дразни. Защо?

Защото тези хора получават една маса пари, а даже не влагат максимума от себе си в своята професия, получават огромните си възнаграждения, непрекъснато ламтят за още пари, бонуси и премии, но не дава всичко от себе си в онези 90 минути на седмица, които осмислят целият този „блясък”, немислима заплата и изобщо статут на звезда. От него се очаква да играе на максимума на своите умения и възможности, да посещава тренировките на клуба (още няколко часа на седмица реална работа), а в останалото време да спазва режим, който да не нарушава и пречи неговото представяне в онези сакрални 90 минути. Но тези хора си позволяват да пият, да ПУШАТ (!!!) и да висят по дискотеки, барове, хотели, чалга заведения и всякакви коптори до 5 сутринта и след това да се измъкват безнаказано, а аз понеже съм обикновен човек, ако отида на работа след такова матине или си свърша работата през пръсти, както правят родните футболисти в повечето случаи, ще бъда уволнен и лишен от заплатата си, която не може да се сравнява с тази на хората, които са „професионални” спортисти. Аз, който съм учил в продължение на години, трудя се усърдно всеки ден се оказва, че съм балък, защото някой полу-грамотен чалгар, който едва е завършил 8-и клас в спортно училище получава един куп пари срещу едното нищо – той не играе добре. Всъщност се чувствам глупаво, защото техните умения не са толкова по-различни от моите, а те не са никак добри – не съм нито Меси, нито играч от световна класа, който наистина си залужава парите, които получава. Чувствам се глупаво, че парите се получават от някой, който не може да играе и излиза на терена със самочувствие на звезда, със самосъзнание на звезда и с умения на аматьор като мен.

Професионалният футболист, както и професионалистката в областта на любовта си приличат по едно нещо – отиват при този, който им дава пари. За тях не съществува морал, няма етика, няма сантимент. За тях професионализма се ограничава до взимането на пари и продаване на тялото си, но даже и тук футболистите се оказват на по-долното стъпало, защото даже и получавайки големите си заплати, пак не вършат нещата, които се иска от тях.

Цялата тази тирада беше продиктувана от преливането на моята чаша на търпението, която се пълнеше постепенно в продължение на години, прекарани по стадионите или пред телевизора. Години прекарани в подкрепа на даден тим, в добро и лошо, в победи и загуби, години подкрепяйки различни футболисти, носещи една и съща емблема.

”Oсъзнаваш ли чия емблема носиш???“

Това е един много добър въпрос, който моите съмишленици, феновете на ЦСКА, издигнаха на мача в Базел. Осъзнавате ли вие, ритнитопковци какви късметлии сте изобщо? Осъзнавате ли, че получавате парите си, които харчите като аборигени, за да дадете всичко от себе си, сърцето и душата, в онези 90 минути на седмица?

Осъзнавате ли, че обикновените хора са тези, които ви подкрепят, но не защото сте много велики, красиви, епилирани, гелосани, татуирани, а защото сте просто поредните лица и чифт крака, които защитават цветовете на любимия клуб? Осъзнавате ли, вие нещастници, че всичко това дължите на тази емблема и на тази публика?

Осъзнавате ли, че сте едни ревльовци и мамини синчета, които получават много неща наготово, за да може през онези шибани 90 минути на седмица да се понапънете и да покажете някакво желание и умения?

Осъзнавате ли, че лицата се менят, но никой от вас не е бил, не е и няма да бъде по-голям от емблемата и публиката?

Това не се и отнася само за играчите на моят любим ЦСКА, а се отнася и за ритнитопковците на другите тимове, чиито привърженици отиват на стадиона да подкрепят отбора си, а си тръгват разочаровани от наглостта на една дузина разглезени примадони.

Аз лично подкрепям Любослав Пенев в решението му да извади 9-мата футболисти от първият отбор на ЦСКА и не одобрявам връщането им. Аз не искам тениската на любимия ми отбор да бъде разхождана от лигави манекенки и алкохолици, които нямат елементарно понятие за чест и отговорност.

Аз подкрепям и възпитателните шамари спрямо тези разглезени хлапета, защото смятам, че проблема не е само в това, че пият и играят слабо. Не, проблемът е по-дълбок и е на социална основа, защото те получават (и то много), а не дават нищо. Във всяка една нормална ситуация тези хора нямаше да получат нищо…. Освен няколко шамара и студеният душ, когато осъзнаят, че в живота е трудно да изкарваш каквито и да е пари, когато не си добре образован и реално нямаш елементарна трудова дисциплина.

Затова момченца, стягайте се и си налягайте парцалите, защото пътя по който сте тръгнали проваля и малкото талант, който имате… А като станете на по 32-3 години и спрете с професионалният футбол, тогава ще ви питам какво е усещането да осъзнаеш, че си хвърлял хиляди левове по заведенията, без да се трудиш здраво за тях.

Дървото на надеждата

Още един от кратките разкази на Лора:

ДЪРВОТО НА НАДЕЖДАТА

Беловласият старец седеше замислен в своя призрачен дворец далеч от проблемите на земята.На земята цареше смърт и разруха и краят на света идваше.Мъдростта на старецът беше спасявала света хиляди пъти и сега той седеше и размишляваше дали да му помогне още веднъж, но знаеше, че след това ще трябва да си отиде завинаги.

Старецът имаше огромна градина.Човек който не я познаваше можеше да се лута дни наред преди да намери верния път.Бистри потоци я прекосяваха а уханието на хилядите цветя се носеше из въздуха.Птичите песни изпълваха градината с невероятна атмосфера и пролетта никога не си отиваше.В градината растяха само седем дървета.Старецът ги беше посадил със зараждането на света.Сега те бяха на милиарди години.Тези дървета не бяха обикновени.Това бяха дърветата на любовта, мира свободата, живота, мъдростта, знанието и надеждата.Беше ли болно едно от тях всички останали се разболяваха.Умреше ли едно от тях, всички щяха да загинат едно след друго.Но винаги последно се разболяваше дървото на надеждата.То щеше  и да умре последно.

Земята отдавна не познаваше мира, свободата и любовта.Животът с всеки изминат ден губеше своята стойност.Затова дърветата на любовта, мира и свободата лежаха мъртви в градината на старецът.Дървото на живота все още се бореше сус смъртта, но тя сякаш беше посилна и скоро и то щеше да лежи безжизнено в пеахта.

Човечеството беше отхвърлило древните мъдрости и беше сляпо за тях.Жаждата за кръв беше пресушила и заместила нужадта и страстта към познание.Затова дърветата на мъдростта и познанието лежаха сухи до своите събратя.Само надеждата беше все още зелена.Но старецът знаеше, че умре ли дървото на живота, надеждата ще го последва.Затова трябваше да се действа бързо-трябваше надеждата да продължи да съществува, за да се възродят и останалите дървета.

Старецът прекаратри дни и нощи в умуване как да запази надежадата и да продължи живота на своите дървета.Той прекара тези дни обърнат с лице към мъдрият Изток, гледайки как всеки ден Слънцето се ражда и умирайки дава живот на Луната.Гледайки Слънцето и  Луната които се обичаха толкова много а не мойеха да са заедно и умирайки едниният даваше живот на другия, старецът разбра, че ще трябва да даде силата и живота си, за да продължи да съществува Земята.

Старецът погледна към градината си и видя печална гледка-пет от дърветата лежаха в прахта, шестото се бореше за живота си и само седмото беше все още младо и зелено.Той отиде до дървото на надеждата и отсичайки го освободи духа на Надеждата.После тръгна из градината здраво стиснал духа който искаше да отлети.Старецът най-накрая намери това което търсеше-една прекрасна малка и бърза птичка.Затвори духа на Надеждата в нея, после й даде своята сила, воля и безсмъртие.От това се роди малък феникс.Крехък и нежен, той можеше да бъде убит от най-лекия удар, но се събуждаше мигновенно за нов живот от най-малкта искрица.Така се роди фениксът  на Надеждата.

Отлитайки, за да спаси Земята, фениксът остави безжизнен стареца, лежащ между своите събуждащи се за нов живот дървета.

Автопилот

Продължаваме инициативата „Историите трябва да бъдат разказвани“ с една поучителна история от едно момиче (К.), която добре е описала своите лични притеснения и преживявания по повод на един актуален проблем за всеки един млад човек.

29- ти април 2008, помня датата, понеже няколко хиляди пъти съм изчислявала дните и месеците след нея, сами ще разберете защо.
Но сега да почнем с малко предистория – няколко месеца преди това се запознавам с едно момче.Закачахме се, сваляхме се и идва момента да стигнем до втора-трета или не знам си коя база по американските страндарти..
На 29ти април имаше концерт в София.Хващам влака за там, посреща ме момче, забавляваме се , друго ме води на пицария и ме изпраща до концерта.Там, естествено се размазах от кеф, хората бяха невероятни, не помня от колко чужди бири съм пила онази вечер.Като те видят да си сама без питие – всеки ти подава своята бутилка и ти се усмихва мило.

Получавам позвъняване , отивам в кенефа , говоря, без да съм си казала чао с всички тръгвам по потниче и тичам от „Фънкис“ (намира се над НДК) до Витошка,много подсвирквания се чуха, защото навън още имаше сняг, но на мен не ми пука..
Обикаляхме, говорихме си..намерихме местенце,където да сме сами и започнахме да се натискаме. Придвидливо си бях взела презервативи, но ползвахме неговите. Всичко нормално, докато единия се скъса. Решихме че така или иначе е станала беля, ще продължим без, с уговорката че на следващия ден ще пия хапче за спешна контацепция. Така и стана, пих хапчето и като типична патка и между другото средностатистически млад човек (защото 99% правят тази грешка) си мислех , че евентуално нежелано забременяване, е най-лошото, което може да ми се случи.Груба грешка!

След известно време, момчето ми сподели че е имал сексуален контакт с друго момиче, което е било дашно и тогава презерватива се се скъсал. Тук се прояви и типичната ми характерна черта- параноята. Веднага си направих изследвания за няколко венерически болести, но за най-страшната трябваше да изчакам. Тестовете за ХИВ са валидни месец и половина след рискования контакт. В този месец и половина аз живях на автопилот. Заспивах и се събуждах с мисълта, как родителите ми ще присъстват на погребението на детето си. Криех чашите от които пиех вода и ги изхвърлях, отделях четката си за зъби от тези на баща ми и майка ми, за да не стане така, че случайно да се докоснат.Все отчаяни действия от човек в паника.

Дойде момента , който очаквах през последния месец и звъннах на най-добрия си приятел. Отидохме да ме изследват. Припаднах в ръцете му пред кабинета. Теста беше отрицателен. Навръщане минахме през една градинка..и той започна да търси четирилистна детелина, понеже много обича да го прави. Мота се 5 минути, докато аз вече спокойно си пушех цигара, погледнах надолу и веднага видях една,която пазя и до днес..

Който си е правил тест за ХИВ знае, че след първия тест трябва да се направи още един- този път след още малко месеци за потвърждение. През тези месеци, аз не бях напълно спокойна.Още 4 месеца живеене на автопилот- още 4 месеца отделяне на четката за зъби.Общо 6 месеца без да имам никакъв друг контакт с момче – дори и целувка по бузата.
Честно казано, втория тест беше по-труден от първия, понеже мотивацията ми да го направя беше по-малка. Бях и по-изплашена, защото колкото повече време минаваше от тогава, толкова повече съмнения се пораждаха у мен, толкова повече неща научавах за болестта, писах си и с хора, болни от СПИН. Докато 1 ден, както кротко си седях на компютъра попаднах на интервю с един мъж, болен от СПИН,който се е обесил в дома си. Разказваше подробно как се е заразил, как живее, интервюираха и съпругата му,детето му.Описаха ужаса и страха от болестта от всичките им страни.

Спомням си тази нощ – навих си часовника с обратно броене на телефона и следях часовете ,минутите и секундите, които ми остават докато отвори лабораторията.
Никога не съм била по-сигурна в желанията си, никога не съм била по-смела..