Още един от кратките разкази на Лора:
ДЪРВОТО НА НАДЕЖДАТА
Беловласият старец седеше замислен в своя призрачен дворец далеч от проблемите на земята.На земята цареше смърт и разруха и краят на света идваше.Мъдростта на старецът беше спасявала света хиляди пъти и сега той седеше и размишляваше дали да му помогне още веднъж, но знаеше, че след това ще трябва да си отиде завинаги.
Старецът имаше огромна градина.Човек който не я познаваше можеше да се лута дни наред преди да намери верния път.Бистри потоци я прекосяваха а уханието на хилядите цветя се носеше из въздуха.Птичите песни изпълваха градината с невероятна атмосфера и пролетта никога не си отиваше.В градината растяха само седем дървета.Старецът ги беше посадил със зараждането на света.Сега те бяха на милиарди години.Тези дървета не бяха обикновени.Това бяха дърветата на любовта, мира свободата, живота, мъдростта, знанието и надеждата.Беше ли болно едно от тях всички останали се разболяваха.Умреше ли едно от тях, всички щяха да загинат едно след друго.Но винаги последно се разболяваше дървото на надеждата.То щеше и да умре последно.
Земята отдавна не познаваше мира, свободата и любовта.Животът с всеки изминат ден губеше своята стойност.Затова дърветата на любовта, мира и свободата лежаха мъртви в градината на старецът.Дървото на живота все още се бореше сус смъртта, но тя сякаш беше посилна и скоро и то щеше да лежи безжизнено в пеахта.
Човечеството беше отхвърлило древните мъдрости и беше сляпо за тях.Жаждата за кръв беше пресушила и заместила нужадта и страстта към познание.Затова дърветата на мъдростта и познанието лежаха сухи до своите събратя.Само надеждата беше все още зелена.Но старецът знаеше, че умре ли дървото на живота, надеждата ще го последва.Затова трябваше да се действа бързо-трябваше надеждата да продължи да съществува, за да се възродят и останалите дървета.
Старецът прекаратри дни и нощи в умуване как да запази надежадата и да продължи живота на своите дървета.Той прекара тези дни обърнат с лице към мъдрият Изток, гледайки как всеки ден Слънцето се ражда и умирайки дава живот на Луната.Гледайки Слънцето и Луната които се обичаха толкова много а не мойеха да са заедно и умирайки едниният даваше живот на другия, старецът разбра, че ще трябва да даде силата и живота си, за да продължи да съществува Земята.
Старецът погледна към градината си и видя печална гледка-пет от дърветата лежаха в прахта, шестото се бореше за живота си и само седмото беше все още младо и зелено.Той отиде до дървото на надеждата и отсичайки го освободи духа на Надеждата.После тръгна из градината здраво стиснал духа който искаше да отлети.Старецът най-накрая намери това което търсеше-една прекрасна малка и бърза птичка.Затвори духа на Надеждата в нея, после й даде своята сила, воля и безсмъртие.От това се роди малък феникс.Крехък и нежен, той можеше да бъде убит от най-лекия удар, но се събуждаше мигновенно за нов живот от най-малкта искрица.Така се роди фениксът на Надеждата.
Отлитайки, за да спаси Земята, фениксът остави безжизнен стареца, лежащ между своите събуждащи се за нов живот дървета.
Бърлогата на Скункса 