Гордост отново е на предна линия

Привет на всички, които четете моят скромен блог. Този пост ще е изключително кратък и лаконичен, като в него ще споделя само една новина, а именно:

След няколко месечно отсъствие, българският скин-зин Гордост се завръща с пълна сила. С оглед на наложеното име и разпознаваемостта на логото (което дори беше откраднато и щамповано на тениски, без знанието или съгласието на момчетата от екипа), преди няколко месеца за мен беше тъжна новина да открия, че работата по този амбициозен проект е прекратен до второ нареждане.

Но ето, че от днес работата по Гордост се подновява, като ще бъдат ъпдейтвани всички раздели, ще бъдат качени нови интервюта и банди, както и ще бъдат направени две нови секции – за хардкор музика и видео раздел, както и раздел за новини, където екипа ще има удоволствието и задължението да публикува най-интересните предстоящи събития в България и околностите й.

С оглед на тази добра новина, ще е удачно да спомена, че и аз съм новият член в екипа на зина, като така ще продължа делото, което подхванах, когато започнах да правя Punkoslav, който от доста време е неактивен. Смятам, че това обединяване на усилия, ресурси и идеи ще бъде единствено от полза за всички и гледам с надежда напред.

Надявам се, че всичко ще върви по вода и ще можем да задоволим и най-капризните претенции на посетителите и читателите на Гордост.

Стефан Кучето

ТИЧАЙ!

Това беше единствената мисъл, която изпълваше съзнанието на Стефан, познат сред приятелите си, а и в разни среди с определен прякор, който събуждаше в тях уважение, страх или чисто и просто – агресия.

ТИЧАЙ!

Това беше единствената заповед, която тялото на Кучето изпълняваше с всичкото усърдие на този свят. Добре развитите му мускули поддържаха добър ритъм, докато командите от мозъка светкавично хвърчаха по нервите му. Цялото му сеъщество се беше сляло в едно цяло – тяло и дух, устремени напред, водени само от една идея.

Устременото тяло на Стефан Кучето се движеше с лекота по мокрия тротоар на нашата столица, развивайки една нелоша скорост, на която би завидял и професионален атлет. Всеки, който някога е бягал от или към нещо знае, че в подобни случаи има голямо значение не само скоростта, но и самият начин на бягане, стабилността и най-важното – вниманието, което обръщаш на обстановката пред и около теб. Когато човек бяга по мокрите улици на един голям град, какъвто е София винаги трябва да внимава къде стъпва, защото разбитите плочки и кучешките лайна са като своеобразни противопехотни мини, които могат да нанесат непоправими щети на всеки невнимателен любител-атлет, а и определено не говорим за чисто естетическите щети от това да се изцапаш настъпвайки ги. Естествено, това не са и единствените опасности, които могат да затруднят нашият герои или който и да е друг любител на скоростното придвижване на два крака, затова и винаги трябва да си нащрек и да се оглеждаш за коли, чиито шофьори обикновено идват от населени места, където трафика се изразява в разминаването на Москвич, комбайн, две каруци и двете коли на някакви заблудили се туристи. Човек също трябва да внимава за всякакви стърчащи железа, висящи кабели и какви ли не още препятствия, които бедната фантазия на автора дори и не може да си представи, но те са там, щедро предоставени от безмерния гений или простотия на съгражданите ни.

Изправени пред такива препятствия, представляващи истинско предизвикателство за неопитните атлети, много хора биха забравили за всичко останало, но Кучето бе съсредоточен единствено в мисълта да бяга, колкото се може по-бързо, без да обръща внимание на подобни леки пречки пред него, придвижвайки се елегантно с широк разкрач, развивайки все по-добра скорост, поддържайки 4 тактов ритъм. Ако имаше някой, който да стане свидетел на тази случка, би му направило впечатление, че тичащият Стефан наподобява адски много на бягаща газела, даже и напук на неговото високо и едро тяло, обуто с тежки кубинки и облечено в дънки и тъмно син бомбър. Асоциацията с бягащата газела би била напълно уместна, ако хипотетичният наблюдател обърне внимание и на причината за тичащият младеж, а именно да погледне на двадесетина метра зад него и види групичката от преследващи го хиени. Разкриващата се гледка би била съвсем удачна да бъде излъчена по Дискавъри, като единствената пречка бе, че действието не се развиваше в африканските савани, а по вече тъмните, централни софийски улици, както и факта, че макар и добре вписващи се в ролята си на определените представители на африканската фауна, нашите герои си бяха едни леко необикновени софийски младежи.

Причината за малката привечерна гонка за повечето хора би била меко казано странна, но те и затова са си обикновени хора, които си имат своите собствени обикновени проблеми, обикновени мечти, обикновено ежедневие. Стефан Кучето обаче не беше обикновено момче – беше интелигентен или поне по-интелигентен от масата негови връстници, интересуваше се от музика, литература и ФУТБОЛ. Когато не ходеше на работа обичаше да прекарва свободното си време в кръчмата със своите приятели, пиейки по няколко бири и говорейки си на обичайните теми, които ги вълнуваха и обикновено се въртяха около музика, концерти, книги и естествено- ФУТБОЛ. През останалата част от свободното си време обикновено беше зает с това да събира нови впечатления и теми за разговор, а именно да чете, да слуша, да посещава концерти и футболни мачове. За него и неговите приятели любимият отбор се бе превърнал в религия, а принадлежността им към него – в основен признак на себеутвърждаване. Стефан  посети мач на този отбор за първи път, когато беше на 12 години, а с влизането си в гимназия започна да ходи редовно. Още на първия си мач малкият Стефчо забеляза, че в сектора има една групичка батковци, които определено изпъкваха визуално. Всичките бяха облечени по еднакъв начин, обути с кубинки и най- отличаващото и забелязващото се – бяха с обръснати до кожа глави. Те не бяха разпръснати из сектора, както останалите фенове, а бяха заели точно определено място в центъра на трибуната, седейки най-долу на оградата. Със започването на мача малкото дете изгуби интерес към тях и насочи вниманието си към ставащото на терена, докато в един момент една специфична, задушлива миризма и пушек не го накара да  отвърне вниманието си от футболистите на двата отбора и да го насочи отново към феновете в сектора. Гледката, която се разкри пред неговите детски очи се запечата в детското му съзнание и остана първият му и най- ярък спомен свързан с футбола за всичките години напред, а именно – множеството горящи факли, развяващите се знамена, оглушителните гърмежи от бомбичките и заразяващата магия на песента, пята от хиляди гърла.

Някои хора биха попитали какво се е случило с това дете, но те явно или не са чели внимателно написаното досега, или са толкова далеч от всичко, че още не са си дали сметка точно каква е ситуацията, която е описана малко по-нагоре, но все пак за тях мисля да разкажа в едно изречение. Стефан Кучето беше запленен от ултрас културата, като той виждаше тези крайни фенове като едни съвременни гладиатори, които не се страхуват да влязат в битка, за да защитят клубната емблема. В неговото детско съзнание бяха изрисувани красиви образи и героични дела, които буйното му въображение рисуваше, докато тайно си мечтаеше как някой ден и той ще е там – сред тях. С времето малкото момче започна да ходи все по-често на мачове, започна да се запознава с разни хора, както и започна умишлено да търси одобрението на онази група от фенове, които бе видял на първия си мач. Така и Стефан започна да се изгражда като ултрас и част от крайните фактори в агитката на своя отбор – обръсна си главата, обу кубинките и вече не пропускаше мач. Животът му се завъртя изключително и само около любимия отбор, новите приятели, тяхната музика и идеи, седмицата му се осмисляше от поредния мач, бил той домакинство или гостуване, докато училището вече не му беше интересно. Старите му приятели започнаха да странят от него, защото вече не намираха общи теми и интереси, учителите пък се отказаха да се опитват да събудят дремещото в него интелигентно момче, което преди беше един от техните любимци.

Така и си минаха годините, Стефан се сдоби с прякора си след една много интересна случка включваща автобус от градския транспорт, тухла, две полицейски коли и едно момиче, завърши училище и започна работа. През цялото време Стефан живееше и дишаше за своят клуб, а прякорът и физиономията му вече бяха добре познати не само в сектора, но и сред противниците, както и в районните полицейски управления. Така и безметежно си вървяха дните и седмиците, а Кучето живееше от мач до мач, сменяйки работа и момичета, излизайки с приятели и живеейки живота, който му харесваше.

Последната събота на ноември можеше да се запомни с изключително хубавото си време, като слънцето грееше, а по небето не се виждаше нито едно облаче. Навън беше доста топло за сезона, а и факта, че е почивен ден даде своето отражение и хората бяха излези на разходка или малко по-ранно пазаруване за идващите в края на декември празници. В същия ден играеше и отбора на Стефан, като мача беше домакински и то срещу отбор от долната половина на таблицата, общо взето беше среща без никакъв заряд или интрига, а и не се очакваха да пристигнат фенове на гостуващия отбор, затова Кучето за секунда се поколеба дали да ходи на стадиона или да излезе с новата си приятелка. Учуден сам от своето собствено колебание, той прокуди еретичната мисъл, която беше пробляснала като свръхнова в неговото съзнание и се напсува мислено, че си е позволил да помисли подобно нещо. Все пак той не беше пропускал домакински мач на отбора си, още от онзи пръв път, когато стъпи на стадиона, а след няколко години, когато поотрасна и стана самостоятелен млад мъж започна да посещава и всички гостувания. Мислейки си за предстоящия мач, той се обу набързо и отиде към кръчмата, където неговите хора вече трябваше да пият поредната бира и да загряват за мача. За пръв път от много време отиваше толкова късно, като обикновено той беше един от първите, които отиват в кръчмата в очакване да се събере бригадата и да тръгнат към стадиона. След два фаса време всички си доизпиха последните бири, платиха на бармана и се насочиха към близката спирка на градския транспорт, като огласяха целия квартал с песни за любимия отбор, нечленоразделни крясъци, оригвания и смях. Хората по улицата пребледняваха щом ги видеха и набързо си намираха нещо различно и по-интересно за правене, като да гледат в небето, в обувките си или просто минаваха на отсрещния тротоар. Този факт за пореден път бе отбелязан от Кучето, но за разлика от преди не го изпълни със самодоволство, ами го притесни леко и го накара да позабави крачка, като ходеше най-последен в колоната, мълчалив и замислен.

Качвайки се в автобуса, компанията вдигна невероятна врява и повечето пътници предпочетоха да слязат, защото им беше ясно, че качилите се момчета са футболни фенове, а медиите непрекъснато разказваха страшни истории за футболни хулигани и вандали. Автобусът затвори врати и потегли, като в него се возеха предимно приятелите от компанията на Кучето, както и няколко по-смели или просто игнорантни пътници, които се правеха, че заобикалящите ги фенове просто не съществуват. Пътуването си протичаше сравнително нормално, доколкото може да бъде нормално взимайки предвид конкретните обстоятелства и субекти, когато на една спирка в превозното средство се качи една двойка. Момчето и момичето бяха млади и на около 18-19 години, като се държаха за ръце и като че ли въобще не забелязаха или чуха феновете в рейса. Първоначално не бяха забелязани от Кучето, който гледаше в една точка през прозореца, но след време някаква по-особена глъчка го сепна и накара да се обърне. Погледа му попадна на двойката, като трябва да отбележим, че момичето беше особено красиво, облечено семпло и не много скъпо, но с вкус, докато момчето беше най-обикновено и с нищо не се отличаваше от другите 18-19 годишни момчета. В случая обаче и двамата гледаха уплашено, докато Костилката, Мъдото и Тони Тъпото бяха застанали около тях и им говореха нещо. Стефан тръгна в тяхната посока, но още на половината разстояние до ушите му достигна едностранния разговор, който се водеше от страна на неговите приятели, докато момичето гледаше все по-уплашено и се опитваше да се сгуши в приятеля си. Разговора се състоеше от редуване на покани към момичето и заплахи към момчето, които мисля да ви спестя, но бяха достатъчни, за да ядосат Кучето, който отиде и разбута тримата си приятели.

–          Оставете ги на спокойствие, бе! На мач сме тръгнали.

Тримата го погледнаха тъпо, но не се отместиха, а останалите от компанията замлъкнаха и се обърнаха към тях. Стефан отново им каза да оставят двойката на мира, когато Тони Тъпото му отвърна, че ще прави каквото си иска и нямал никакво намерение да слуша Кучето, докато пред него имало такова момиче, което ходи с някакъв мухъл. След като чуха отговора всички се разсмяха, а Тони отново се обърна към момичето, за да продължи с поканите и заплахите, когато Стефан се хвана с две ръце за напречните дръжки в автобуса, набра се и с всичка сила изрита Тъпото в главата, а когато той падна облян в кръв, му се метна отгоре и започна да го рита, докато крещеше, че е един боклук. Всички гледаха потресени случващото се и сякаш бяха неспособни да реагират, когато Мъдото се опомни и на свой ред удари Кучето с юмрук. Като по знак и Костилката се включи да помогне на най-добрият си приятел и се нахвърли върху Стефан, успявайки да го отдалечат от лежащия и свит на кълбо Тони. Останалите се опомниха и хванаха Кучето и неговите опоненти, като ги държаха да не се нахвърлят отново един на друг, когато Тъпото се изправи едва-едва и през разбитата си уста изфъфли, че нашият приятел ще си плати прескъпо за това, че се е застъпил за някакви си непознати и го е нападнал.

–          Бих предпочел да се застъпя за непознатите, отколкото за боклук като теб, който се прави на страшен пред едно момче, докато има 40 човека зад гърба си – отговори Стефан и се изплю в посока на Тъпото. – По-добре да сляза от този автобус, отколкото да пътувам и  да разчитам, на мишки без чест, да ми пазят гърба.

Останалите гледаха безмълвно и навели поглед, но никой не посмя да отвърне на Стефан, но и никой не посмя да го подкрепи, затова той изпсува отново и нарече всички, че са се превърнали в най-обикновени вандали и мишки, както и че са предали всичко, което са отстоявали едно време. Кучето бесен се отскубна от ръцете на своите приятели, отиде при уплашената двойка и им каза да слизат с него, когато дойде спирката.

ТИЧАЙ!

Цялото му същество беше запълнено единствено с тази мисъл, докато Кучето препускаше по мокрите, софийски улици в студената, декемврийска нощ.

ТИЧАЙ!

Мислеше си Стефан, докато бягаше от своите преследвачи. Тичай, защото вече си сам.

И той тичаше, но преследвачите му не се отказаваха и не изоставаха. Така в тази нощ умря Стефан Кучето, но не се безпокойте, драги обикновени хора, той не умря физически по начина, който вие си представяте. Не, тази нощ умря Стефан Кучето, защото бяха убити мечтите му и всичко, което е имало значение за него в досегашния му живот.

Почивай в мир, драги приятелю с известен всекиму прякор.

Здравей, Стефчо, май имаш много да наваксваш…

Втори шанс

Интернет, айпод, gsm, компютри, емпетройки, фейсбук, форуми, торенти – филми, сериали, музика, комуникация. Всичко това ни заобикаля днес и е част от нашето забързано ежедневие, част от нашите забавления и професионални задължения. Всичко това почти го нямаше преди 10 години, а преди 20 е било в сферата на фантастиката, а даже и там не го е имало, защото още не съм чел научно-фантастичен роман, където да е било предсказано.

Всичките тези достижения на научно-техническия прогрес дойдоха леко внезапно и свариха моето поколение, но не неподготвено да работи или да се забавлява с тях. Не, хвана ги неподготвени как да реагират в този динамичен и изпълнен с разнородна информация свят. Затова и много хора се удавиха в този необятен океан от изкушения…

Нека ви запозная с Крум. Той е добро, интелигентно и леко мързеливо момче на двадесет и няколко години. Крум живее добре според днешните стандарти – има добре платена работа, която върши от вкъщи на компютъра, има достатъчно средства да се преханва предимно чрез поръчки на храна, както и да си позволява да си купува и изпълнява всички свои прищевки. Излишно е да споменаваме, че Крум има хубав и мощен компютър, чисто нов лаптоп, както и мобилен телефон, който има повече функции от колкото е здравослновно, а за упътването му е отишла средно голяма дъждовна гора. Наблюдаваният от нас персонаж имаше много вещи, които издаваха неговият особен вкус към скъпите и стилни хай-тек играчки, както и неговите специфични интереси в света на компютрите и модерните технологии. Да, Крум е технократ и е щастлив от този факт, макар и понякога да си дава сметка, че на този свят има много красоти, хора и чувства, които не е срещал, а само е наблюдавал през монитора на своя компютър.

Сега е една обикновена, леко мъглива, декемврийска вечер. Времето не е много студено, но лекият вятър осуетява плановете на повечето хора да излязат някъде да се разходят, а всеки е закопчал якето си до горе и със забързани крачки, бърза да се прибере вкъщи на топло. Крум дори не е забелязал, че навън вече се е стъмнило, защото за поредна вечер се беше потопил в собствените си занимания, които в конкретния момент се изразяваше да води поредният безсмислен спор, в поредния безсмислен форум. Беше си пуснал музика, но не много силно, а колкото да се създава атмосфера, както го наричаше той, но всъщност имаше нужда от някакъв шум около него, който да маскира самотното му битие и разглеждаше множеството форуми, където се изявяваше като капацитет по различни въпроси от всякакъв характер. Неговото виртуално алтерего беше популярно из множество форуми, а потребителите изпитваха истинска неприязън към неговите постове, а всеки път, когато някой засечеше никнейма му или видеше добре познатия аватар – изпадаше в шок, че най-популярният интернет трол е писал И в тази тема. На Крум му доставяше удоволствие да си хаби клавиатурата, докато води безсмислени спорове по теми, които са му толкова далечни, колкото и реалния живот, но той приемаше тази си дейност като доказателство за надмощието на своя интелект и възможности над другите участници, а не обръщаше и грам внимание на противниковите позиции, аргументи или откровени обиди и съвети да престане да живее в този или онзи форум. Никът, както и лицето седящо зад него добиха направо култов статус в родното интернет общество, както и се превърнаха в нарицателно за човек, който няма личен живот. Но да се върнем на не много студената, декемврийска вечер, когато нашият герой точно завършваше един доста дълъг и изпълнен с ирония пост по тема касаеща разликата между няколко вида кондоми, когато леко му призля.

Първоначално Крум не обърна внимание на леката болка в гърдите, а само изсумтя и си помисли, че трябва да си вземе още по-удобен стол на който да седи, докато е пред компютъра и реши да си пусне Call of duty, за да се поразсее, докато чака отговор на поста си по темата за кондомите. Докато беше погълнат в играта, той не забеляза, че в стаята започна да притъмнява, а контурите на предметите около него да се размазват, не отчете също и, че въздуха стана доста прохладен, а тръпки плъзнаха по врата му…

Погълнат в играта той чу само едно учтиво прокашляне:

–      Ъххммм.

Крум не обърна внимание…

–      Ъхххкккхккхкхкхмммммммм – нов опит да си прочистиш гърлото, но звучащ леко сбъркано и сигурно дължащ се на факта, че няма какво да бъде прочистено.

Крум се обърна внимателно и зениците му се разшириха от ужас

–      Кой си ти и какво искаш от мен? Тръгнали сте да обирате хората в костюмите за тъпия ви Хелоуиин, а? Само искам да ти кажа, че каквото и да вземеш от тук може да бъде проследено по идентификационния му номер, а пари в кеш не държа.

–      Не съм дошъл да крада, защото нямаш нищо което си заслужава да бъде откраднато.

–      Ха, ти пък голям разбирач се извъди…

–      Така е, видял съм много неща и през това време се научих да знам кое е ценно и кое не.

–      Абе, ти наистина си много смешен. Нахлуваш в нас в евтиния си костюм за Хелоуин и започваш да ми се правиш на много велик. Искам само да ти кажа, че ако наистина разбираше щеше да забележиш, че аудио-системата ми е Bang & Olufsen BeoSound 9000. Нещо да кажеш, разбирачо?

–      Ще ти кажа, че тези неща не ме интересуват…

–      Тогава за какво си дошъл?

Фигурата, която седеше в полумрака, пристъпи напред.

–      За теб!

–      Но…

–      Дойдох за теб, защото ти си мъртъв.

Крум се притесни доста. Не беше вярващ, а точно обратното – беше фанатичен атеист, който по плам можеше да конкурира някои от най-дивите пророци от пустинята, а и винаги защитаваше тезата, че след като няма бог, то няма и задгробен живот.

–      Вие, какво наговорили сте се да ми правите номера, а? То се вижда, че сте толкова жалки, че даже и една проста сценка за стряскане не можете да направите като хората. Евтин костюм, даже и репликите тъпо сте измислили, направо не знам как очаквате да ви се вържа, че аз толкова неща съм видял..

–      Това не е номер, а ти си мъртъв!

–      Не, не съм мъртъв! Аз съм си жив и здрав.

–      Ти си мъртъв, даже не си и живял.

–      НЕ Е ВЯРНО.

–      Ще имаш цялото време на света, за да мислиш над това. Ела с мен…

–      Няма!

–      Съжалявам, но нямаш избор…

Сърцето на Крум вече беше започнало да бие лудо, а той се оглеждаше наоколо с див поглед, чудейки се какво да направи, как да избяга от това същество пред него и да спаси живота си. Чувстваше се изпълнен с енергия, мамка му, чувстваше се по-жив от всякога и не искаше да изгуби това чувство, точно след като го е открил. Той се огледа за последен път и се втурна към вратата, успявайки да събори Macbook-а си на земята, а даже и не обърна внимание как събори още нещо. В момента той искаше единствено да бяга, докато мускулите на тялото му за пръв път от години си припомняха какво е усещането да си натоварен до краен предел. Съзнание и тяло се сляха в едно цяло, което имаше една-едничка цел – да бяга, да диша, да живее…

Крум се спусна по стълбите, като взимаше по шест стъпала наведнъж… Бягаше с всичка сила, като цялото му същество беше заето да бяга все едно го гонят всички демони на ада, а и в конкретната ситуация, като че ли случаят беше такъв. Бягаше все по-бързо, скачаше все по-силно, а стъпалата, които взимаше с един скок вече бяха 7, а после 8… цял ред стъпала, още един. Оставаха му само няколко етажа и щеше да е на паркинга, надяваше се, че някой от възрастните съседи няма да е заключил входната врата, за да не губи ценно време да се опитва да я отключи, а да може направо да изхвърчи навън като тапа от шампанско. Отново скок, ах колко е прекрасно да си жив, ето че площадката наближава, всеки момент ще се приземи и ще се хване с ръка за парапета, за да вземе завоя и да скочи пак, но ръката му се изплъзва и не успява да хване парапета, а тялото му по инерция продължава напред. Стъклата на прозореца се чупят на парченца и изпълват въздуха като така очакваните снежинки за коледа, докато тялото излита носено от собствената си инерция, а части от секундата по-късно гравитацията се окопитва и придърпва тялото към себе си.

–      Мамка му, е единственото, което тихо се отронва от устата на Крум, когато мозъкът му осъзнава какво точно се е случило и какво предстои.

–      Всеки е господар на собствената си съдба, аз само изпълнявам ролята на вестоносец – отвърна неговият мним събеседник.

–      Но, но… аз трябва да съм мъртъв.

–      Ти си, просто не го беше осъзнал.

–      Но, но аз се чувствах толкова жив, изпълнен с енергия, с воля за живот. Не може да съм бил мъртъв.

–      А хареса ли ти да се чувстваш жив?

–      ДА!

–      А защо не живя тогава?

–      В какъв смисъл не съм живял? Досега бях жив, а заради теб се пребих.. Ти ме уби!

–      Не, не съм. Аз дойдох защото времето ти изтече. Знаеш ли, че за толкова време съм виждал какво ли не, но твоят случай ме озадачи. Виждал съм хора, които не искат да умират и се борят до последно, връщайки се буквално от смъртта. Виждал съм хора, които искат да умрат и се самоубиват, заради нещастие и мъка, които не могат да понесат, но ти си единственият човек, който просто не е живял.

–      Какви ги говориш, та аз живях досега, не мога да разбера твоето бръщолевене?

–      Не смятам, че точно аз имам правото или капацитета да говоря, защото никога не съм бил жив, а виждам хората само в техните последни мигове, но ще ти кажа какво ми каза един мъж преди години. Отидох при него в неговият последен час, той беше на легло и му оставаха минути, покосен в ранните си четиредесет години от рак и знаеше, че краят му е близо, затова и усети моето присъствие и сянката ми, която падна над него. Тогава той събра ридаещото си семейство и им прошепна, че не трябва да тъжат за него. Близките му го погледнаха объркано, даже може и да са си помислили, че е започнал да губи разсъдъка си, заради болката и наближаващият край, но този мъж се усмихна и им каза, че е живял. Живял достатъчно, видял много, изпитал всякакви емоции, срещнал се е с най-различни и интересни хора. След това той им разказа, че в една далечна страна, когато погребват хората на надгробните им плочи не пишат датата на раждане и на смъртта, а пишат общото време в което този човек е живял истински. Роднините се разридаха отново, а той ги попита: „Нима плачете, че съм живял пълноценно? Недейте да скърбите за мен, защото аз видях и познах живота, вземете пример от мен и живейте и вие, за себе си, както и за мен.” Много силно впечатление ми направи този човек, защото макар и да не съм бил жив, аз си дадох сметка, че човешкият живот е нещо повече от това да поддържаш телесните си функции, да ядеш, да спиш, да правиш секс. И днес като дойдох при теб, се сетих за този човек, за семейството му и близките му приятели около него…

–      И какво общо имам пък аз?

–      Исках просто да те попитам: „А ти живя ли?”, да те попитам имаш ли близки, които да си спомнят за теб и да напишат на надгробният ти камък, че си живял?

–      Но, аз…

–      Исках и да те попитам какво биха написали те на този камък, ако и във вашето общество имаше такава традиция?

–      Но, аз…

–      Какво разбра ти от живота? Какво видя от него?

–      Но аз имах успешен живот, добра работа, висок стандарт. Никога не се лиших от нищо…

–      Но всичко това вече е без значение, можеш ли да вземеш онази аудио-система с теб в момента?

–      Мога ли?

–      Не! Тя е вещ и ще остане във вещния свят, а твоята душа ще се отправи към ефирния, където те очаква безкрая, а там спомените за преживените емоции, случки и чувства ще са единственото, което ще те занимава. В ефирния свят ще можеш да ги преживяваш отното и отново, като по  този начин ще си вечно щастлив.

–      Аз бях щастлив с моите вещи…

–      Но имаш ли спомен от тях, емоции или чувства? Ти използва тези вещи, за да убиваш времето, което ти беше дадено, за да живееш…

–      Аз нямах представа.. не знаех, не искам да е така!

–      Нямаш избор!

–      Не може, та аз дори не съм живял, ти сам го каза. Не мога да умра без да съм живял! Не е редно!

–      Ти си живял, защото тялото ти е функционирало, но не си живял истински. Съжалявам, но това е твоята съдба…

–      Това не е справедливо!

–      Защо? Това беше твоят собствен избор. Ти избра да нямаш приятели, да не обичаш, да не се страхуваш, да не мразиш. Ти си този, който подтисна емоциите си и се затвори във високотехнологичната си клетка, подигравайки се на слабостта на другите хора, които усещаха и чувстваха.

–      Но това е било грешка, чак сега го осъзнавам. Не мога ли да получа втори шанс, не мога ли да поправя своята грешка?

–      Можеш, защото всеки има право на втори шанс, но те предупреждавам, че няма да ти бъде лесно!

–      Каквото и да е!

–      Добре, но ме чуй внимателно. От тук насетне ще живееш втори живот. Който ще е точно толкова дълъг, колкото си изгубил убивайки време, вместо да живееш.

–      Прекрасно!

–      Ха-ха-ха, да не си мислиш, че е толкова лесно? За да поправиш грешката си ще трябва да водиш изцяло нов живот. Ще живееш без да използваш никакви достижения на технологията пряко. Ако трябва да се качиш някъде – ще използваш стълбите, а не асансьора, ако искаш да си готвиш – ще готвиш на газ. Ако искаш да слушаш музика – отиди на концерт, а вместо кино – театър. В момента, когато се докоснеш умишлено до каквато и да е модерна технология, дори и електронен часовник – ще умреш и всичките ти спомени от вторият живот ще бъдат изтрити безвъзвратно. Съгласен ли си?

КРАЙ НА ПЪРВА ЧАСТ!