Дървото на надеждата

Още един от кратките разкази на Лора:

ДЪРВОТО НА НАДЕЖДАТА

Беловласият старец седеше замислен в своя призрачен дворец далеч от проблемите на земята.На земята цареше смърт и разруха и краят на света идваше.Мъдростта на старецът беше спасявала света хиляди пъти и сега той седеше и размишляваше дали да му помогне още веднъж, но знаеше, че след това ще трябва да си отиде завинаги.

Старецът имаше огромна градина.Човек който не я познаваше можеше да се лута дни наред преди да намери верния път.Бистри потоци я прекосяваха а уханието на хилядите цветя се носеше из въздуха.Птичите песни изпълваха градината с невероятна атмосфера и пролетта никога не си отиваше.В градината растяха само седем дървета.Старецът ги беше посадил със зараждането на света.Сега те бяха на милиарди години.Тези дървета не бяха обикновени.Това бяха дърветата на любовта, мира свободата, живота, мъдростта, знанието и надеждата.Беше ли болно едно от тях всички останали се разболяваха.Умреше ли едно от тях, всички щяха да загинат едно след друго.Но винаги последно се разболяваше дървото на надеждата.То щеше  и да умре последно.

Земята отдавна не познаваше мира, свободата и любовта.Животът с всеки изминат ден губеше своята стойност.Затова дърветата на любовта, мира и свободата лежаха мъртви в градината на старецът.Дървото на живота все още се бореше сус смъртта, но тя сякаш беше посилна и скоро и то щеше да лежи безжизнено в пеахта.

Човечеството беше отхвърлило древните мъдрости и беше сляпо за тях.Жаждата за кръв беше пресушила и заместила нужадта и страстта към познание.Затова дърветата на мъдростта и познанието лежаха сухи до своите събратя.Само надеждата беше все още зелена.Но старецът знаеше, че умре ли дървото на живота, надеждата ще го последва.Затова трябваше да се действа бързо-трябваше надеждата да продължи да съществува, за да се възродят и останалите дървета.

Старецът прекаратри дни и нощи в умуване как да запази надежадата и да продължи живота на своите дървета.Той прекара тези дни обърнат с лице към мъдрият Изток, гледайки как всеки ден Слънцето се ражда и умирайки дава живот на Луната.Гледайки Слънцето и  Луната които се обичаха толкова много а не мойеха да са заедно и умирайки едниният даваше живот на другия, старецът разбра, че ще трябва да даде силата и живота си, за да продължи да съществува Земята.

Старецът погледна към градината си и видя печална гледка-пет от дърветата лежаха в прахта, шестото се бореше за живота си и само седмото беше все още младо и зелено.Той отиде до дървото на надеждата и отсичайки го освободи духа на Надеждата.После тръгна из градината здраво стиснал духа който искаше да отлети.Старецът най-накрая намери това което търсеше-една прекрасна малка и бърза птичка.Затвори духа на Надеждата в нея, после й даде своята сила, воля и безсмъртие.От това се роди малък феникс.Крехък и нежен, той можеше да бъде убит от най-лекия удар, но се събуждаше мигновенно за нов живот от най-малкта искрица.Така се роди фениксът  на Надеждата.

Отлитайки, за да спаси Земята, фениксът остави безжизнен стареца, лежащ между своите събуждащи се за нов живот дървета.

Автопилот

Продължаваме инициативата „Историите трябва да бъдат разказвани“ с една поучителна история от едно момиче (К.), която добре е описала своите лични притеснения и преживявания по повод на един актуален проблем за всеки един млад човек.

29- ти април 2008, помня датата, понеже няколко хиляди пъти съм изчислявала дните и месеците след нея, сами ще разберете защо.
Но сега да почнем с малко предистория – няколко месеца преди това се запознавам с едно момче.Закачахме се, сваляхме се и идва момента да стигнем до втора-трета или не знам си коя база по американските страндарти..
На 29ти април имаше концерт в София.Хващам влака за там, посреща ме момче, забавляваме се , друго ме води на пицария и ме изпраща до концерта.Там, естествено се размазах от кеф, хората бяха невероятни, не помня от колко чужди бири съм пила онази вечер.Като те видят да си сама без питие – всеки ти подава своята бутилка и ти се усмихва мило.

Получавам позвъняване , отивам в кенефа , говоря, без да съм си казала чао с всички тръгвам по потниче и тичам от „Фънкис“ (намира се над НДК) до Витошка,много подсвирквания се чуха, защото навън още имаше сняг, но на мен не ми пука..
Обикаляхме, говорихме си..намерихме местенце,където да сме сами и започнахме да се натискаме. Придвидливо си бях взела презервативи, но ползвахме неговите. Всичко нормално, докато единия се скъса. Решихме че така или иначе е станала беля, ще продължим без, с уговорката че на следващия ден ще пия хапче за спешна контацепция. Така и стана, пих хапчето и като типична патка и между другото средностатистически млад човек (защото 99% правят тази грешка) си мислех , че евентуално нежелано забременяване, е най-лошото, което може да ми се случи.Груба грешка!

След известно време, момчето ми сподели че е имал сексуален контакт с друго момиче, което е било дашно и тогава презерватива се се скъсал. Тук се прояви и типичната ми характерна черта- параноята. Веднага си направих изследвания за няколко венерически болести, но за най-страшната трябваше да изчакам. Тестовете за ХИВ са валидни месец и половина след рискования контакт. В този месец и половина аз живях на автопилот. Заспивах и се събуждах с мисълта, как родителите ми ще присъстват на погребението на детето си. Криех чашите от които пиех вода и ги изхвърлях, отделях четката си за зъби от тези на баща ми и майка ми, за да не стане така, че случайно да се докоснат.Все отчаяни действия от човек в паника.

Дойде момента , който очаквах през последния месец и звъннах на най-добрия си приятел. Отидохме да ме изследват. Припаднах в ръцете му пред кабинета. Теста беше отрицателен. Навръщане минахме през една градинка..и той започна да търси четирилистна детелина, понеже много обича да го прави. Мота се 5 минути, докато аз вече спокойно си пушех цигара, погледнах надолу и веднага видях една,която пазя и до днес..

Който си е правил тест за ХИВ знае, че след първия тест трябва да се направи още един- този път след още малко месеци за потвърждение. През тези месеци, аз не бях напълно спокойна.Още 4 месеца живеене на автопилот- още 4 месеца отделяне на четката за зъби.Общо 6 месеца без да имам никакъв друг контакт с момче – дори и целувка по бузата.
Честно казано, втория тест беше по-труден от първия, понеже мотивацията ми да го направя беше по-малка. Бях и по-изплашена, защото колкото повече време минаваше от тогава, толкова повече съмнения се пораждаха у мен, толкова повече неща научавах за болестта, писах си и с хора, болни от СПИН. Докато 1 ден, както кротко си седях на компютъра попаднах на интервю с един мъж, болен от СПИН,който се е обесил в дома си. Разказваше подробно как се е заразил, как живее, интервюираха и съпругата му,детето му.Описаха ужаса и страха от болестта от всичките им страни.

Спомням си тази нощ – навих си часовника с обратно броене на телефона и следях часовете ,минутите и секундите, които ми остават докато отвори лабораторията.
Никога не съм била по-сигурна в желанията си, никога не съм била по-смела..

Яна и Жана

SofiaTopBoy е момче с дарба да пише, а и близък приятел с който имаме доста интересни истории, затова се надявам, че това няма да е първото и последното, което ще четем в новият ни проект „Историите трябва да се разказват..“

Яна и Жана
не знам как друго яче да кръстя това…

Всички се сещате за телевизионните звезди от близкото минало – Яна и Жана, нали ? Те бяха доста дълго време адреналинки в ТВ шоуто „Господари на Ефира“. Сега ще ви разкажа деня, в който аз и мойте приятели ги видяхме на живо. Както може би, някои от вас вече се досещат този ден изобщо не беше забележителен с това, но предстоящото да се случи се случи „инфронт ъф дем“ Това е поредната история, както приятелчето В. казва, която заслужава да бъде увековечена в книга с още милион подобни и още три пъти отгоре – всякакви истории свързани с нас и с хора около нас.
Градинката пред „Народния театър“, т.нар. „Градска градинка“ е място, където в топлите дни можеш да видиш младежи от всякакви субкултури, много деца, играещи си на всякъде, пенсионери, шахматисти, влюбени двойки, често булки, въобще всякакви хора… Но „Градската градина“ дълги години бе дом и на една от най-значимите в софийския, пък и в БГ ъндърграунда скин/пънк бригада. По стечение на обстоятелствата ние бяхме господари на това местенце доста дълго време, преди да се откажем от него. Но онзи ден бе от тези топли пролетно-летни дни, в които като че ли цяла София е излязла навън. Младежи, пияници, майки с количи, баби с внуци, хора на разходка… Градската градинка буквално се пръскаше, а в комбинация с топлото време обстановката наподобяваше почивен ден на натоварен град, какъвто и без това си е София. Добре декорираната с всякакви цветя и нови пейки Градска Градина е виждала какво ли не именно от горе-споменатата банда, която я считаше за свой дом в продължение на няколко години. Но доста от нейните посетители, досещайки се за естеството на „отделилата“ се групичка хора, не можеха все пак да се досетят, че всичко това може да се случи и по светло.
Най-обичайната гледка – 4 пейки под формата на квадрат, безброй стъклени шишета разхвърляни наляво и надясно… смях, глъч, естествени човешки звуци… Подсвирквания на хубави момичета и тук таме по някое по мощно скандиране. Хората се бяха научили за няколко години да заобикалят тая „пасмина“, а охраната познаваше индивидите сигурно и поименно. Тогава все още, Народния Театър не беше място за събиране на младежите от цяла София, макар и да имаше доста. Доста по-късно „Театърчето“, както си го наричаме се превърна в мешана-скара.
Денят е топъл, а разцъфтяващите храсти и дървета допринасят за красивата гледка. Мой приятел ме бута и ми вика “ Ский копеле, Яна и Жана “ В далечината бяха двете адреналинки, които се наслаждаваха на цветчетата на някакво си дърво, с тях имаше мъж. След няколко-минутно обсъждане и наблюдаване „изпод очила“, отзад алеята дотърча наш познат. Целия тоя фарс, който представляваше Театъра онези хубави дни делеше почти 50 на 50 с реалността на една друга „банда“. Те не бяха нито толкова шумни, нито толкова агресивни, но за сметка на това доста нечистоплътни и с много кофти навици. Става дума за дрогарите, които събираха отпадък и клошари на хълмчето срещу театъра и бяха в абсолютна, пряка, фул-контакт конфронтация с наш’те момчета. Импакт имаше всеки път когато погледите се засекат.
Часът е не повече от 4.30 следобяд. Идилия, спокойствие.5-6 човека екипирани като за война се промъкват отзад алейките и подавайки се зад храстите започват да катерят хълмчето. Всичко е замръзнало – децата си играят, майките си говорят, бабите се припичат..всеки върши своето. И бум! Трясъци викове и специален металически звук от отваряне на класически метални телескопични палки втрещява деня.
Сега се поставете на мястото на Яна или Жана, които стоят на 3 метра от случващото се. По между им преминава дребен и пъргав циганин, който тича с торбичка лепило, а зад него доста разярен субкултурен тип го гони с желязо в ръка и цветущи попръжни. Този кадър е незаменим, тъй като циганина се промуши, а момчето сред него не успя и съответно събра със себе си и Яна и Жана и мъжа с тях и раници, торби прочее.. Премина през цветята газейки с кубинките си с метално бомбе и продължи да тича/търкаля себе си/ до момента, до който с неудоволствие разбра, че никога няма да догони целта си. Междувременно в другата част на градинката положението е не по различно. Изплашен до смърт наркоман бяга като отстрелян, а зад него всеки миг ще се стоварят камара от металически удари и шутове. Подобно на ТАЗ – тасманийския дявол, от популярното филмче друг участник в събията се опитва да докопа трети персонаж и да го удави във фонтана.
Секунди по-късно всичко е приключило, а хората станали свидетели на това се чудят дали това което са видели не е зрителна измама.
Определено не е приятно да пиеш кафе и през хубаво окрасения жив плет да падне паве, а в очертаната като лабиринт градинка около кафенето да се чуват апокалиптични шумове, плюс охкания и стенания на умиращ. Не е хубаво и да се разхождаш съвсем спокойно в един от хубавите топли пролетни дни и да бъдеш прегазен от разярен младеж, който ти изпотрошава пръстите премазвайки ги с кубинки. Не е приятно да отиваш и на дискотека и да видиш как пънкове вкарват циганин през витрината на магазин за алкохол. А ако си станал свидетел на всичко това, то означава, че си се мотал в „онези“ дни и вечери около градинката пред „Народния Театър“.

Историите трябва да бъдат разказвани

Всеки от нас има някаква история, някои хора имат и много, а други малко. Историите на всички са различни, като понякога са интересни, друг път са шокиращи, трети са откровено скучни или просто неразбираеми. Всяка история обаче си струва да бъде разказана, а не премълчана и заради това е време да обявим конкурс за най-интересна лична история. Награди няма, краен срок също. Единственото изискване е да е грамотно (в допустимия минимум) написана, да се доближава до реалността (позволяваме малко „художественост”, но отново в някакви граници) и ако искате може да смените имената на участниците с измислени такива.

Ще си запазя правото най-интересните да публикувам в специален раздел в личния си блог (тук), за да не бъдат изгубени сред плявата, която ще покълне и се надявам, че няма да имате нищо против. Авторите ще бъдат изрично споменати с ник или име (ако искат да оставят такова). Ще помоля и потребителите да публикуват мнения с лични истории и да се въздържат от каквито и да е коментари, които ще разводнят темата.

Също искам да спомена, че се търсят всякакви истории, които са интересни – това означава, че обхващат целият диапазон от сълзливо-драматични до неописуемо кретенски и смешни, но и сами разбирате, че голямо значение има и автора, неговият стил на писане и дар слово, затова и не правим състезание, където да има победител и победени, а просто ще се забавляваме.

ПП. Знам, че съм повторил история 1000 пъти в три изречения, но това е специално търсен ефект.