Trouble on the terraces

Футболното хулиганство – социален феномен или просто поредният знак за упадъка на нашето общество???

За средностатистическият човек, който черпи информация от заслужаващи доверие медии като в. „Труп“, „24 фаса“, който формира мнението от това, което му каже Слави Трифонов за него футболният хулиган е един краен образ – обикновено „скинар“ (такава дума като скинар няма, има скинхедс), които са вечно пияни, друсани вандали, които ядат деца. Ами ако не е така…??

Футболното хулиганство в България никога не е успявало да достигне някакви висоти и общо взето не успя да се отърси от вандализма, който е толкова показен занашите географски ширини. Изпочупени седалки, мятане на камъни, трошене на стъкла и рейсове- това е вандализъм, но за жалост хората в България се ограничават само до това и се получава едно глупаво смесване на понятията. Да потрошиш и без това окаяните превозни средства на СКГТ, не е никакво хулиганство, нито те прави по-силен, по-голям хулиган, по-готин за мацките или пък помага на отбора ти. Надявам се, че това ще го разберат всички тези „хулигани“, които се гордеят много с подобни изпълнения и се хвалят с тях.

Досега заклеймявах вандалите и вандалщината и съвсем резонно идва въпроса- Какво, по дяволите, тогава е футболното хулиганство???

Отново трябва да поставим няколко условия и да направим някои разграничения: какво е хулиган, ултрас, кежуъл??

В българската преса футболният хулиган е митично същество, което обединява всички минуси на обществото ни, но и често се използва като общо нарицателно за всички, които ходят по мачове в крайните сектори, участват в сбивания или хореографии, носят шалове и т.н. Смятам, че всеки един от нас има особено мнение за хулиганите и затова ще ги оставим настрана, а ще поразгледаме трите основни групи от хора, които биват наричани хулигани.

1. Скинхедс или на български- бръснатите глави, принципно те не трябва да бъдат разглеждани като даден тип хулигани (а и повечето следват ултра идеята), затова и повече няма да ги засягам, а ще спомена само, че в края на 90-те за България олицетворяваха футболното насилие.

2. Ултраси – общо взето това е т.нар. италиански модел – подкрепа на отбора до последно, пеене на песни през целия мач, хореография и много, ама много сърце…

3. Кежуъл (casual) – английски тип привърженици, отличават се с това, че често ходят на мачове без фен артикули- с цел да не бъдат разпознати от полицията като потенциални футболни хулигани. Събират се в т.нар. фирми, които участват в уговорени сбивания извън терените.

 

Естествено всичко казано дотук е съвсем общо и написано с цел да даде съвсем малка и бегла представа относно различните течения, а които иска по-подробна информация, може да прочете в дадените линкове или да постави конкретен въпрос като коментар.

И сега да си зададем основния въпрос- Защо има хора, които ходят по мачовете не само, за да се наслаждават на играта, ами и да правят проблеми, да се бият и т.н.??? Предполагам всеки е гледал филми като „Боен клуб“ и „Портокал с часовников механизъм“, където доста подробно е засегната темата за човека и насилието, какво ни дава и отнема. Подкрепата на любимия тим за много хора е почти религия, а съжителстването в дадено затворено общество (агитка, фирма, група, бригада и т.н.) с общ интерес и цел, влияе на изграждането на индивида.
Ако си говорим за насилие и по-специално за футболно хулиганство биваме затрупани с тежки присъди, които приравняват тези момчета (а понякога и момичета) до представители на най-ниските прослойки, наркомани, асоциални елементи, хора с психически и нервни проблеми, лумпени или каквито и да е други обидни епитети. Винаги се намират специалисти и експерти, които говорят за комплекси, трудно детство и приравняват тези хора с животни. Добре, нека е така, но защо футболни хулигани има не само сред най-изпадналите и деградирали типове от гетата, защо и лекари, адвокати и бизнесмени са футболни хулигани?? Даже и от финансова точка е много по-немислимо за един човек от най-ниските прослойки на обществото, който има ниски доходи да бъде хулиган- най-малкото няма да може да си позволи да ходи на мачове, да пътува с отбора по гостувания, а ако обърнем поглед към кежуъл културата ще видим, че дрехите хич не са евтини, клубният живот също…

Съвременният образ на хулигана е изпълнен с романтика и доста хора виждат в него един съвременен гладиатор или поне дон Кихот, който надига глава срещу естаблишмънта и е готов да защити честта на отбора с цената на всички средства. Въображението само рисува картини на отдавна минали времена на рицари и джентълмени, които са влизали в смъртен дуел, заради едната чест, а днес има хора, които правят същото в името на любимия клуб и неговите цветове. За тях победата на терена е сладка, но те играят и една друга игра, която остава скрита за обикновения телевизионен запалянко – играта извън терена, където целта е да унижиш противника, да доминираш над него и да покажеш, че си най-добрия. Средствата за това не винаги са битки (уговорени или случайни „засечки“), а даже и това да надвикаш/надпееш, да направиш по-зрелищна хореография, да имаш по-хубави знамена или да отнемеш знаме на противника. Цяла култура и начин на живот, който за непросветените се свежда до едно просто и първосигнално поведение и избиване на комплекси, а за просветените (т.нар. ITK- In The Know) e начин на живот, който те учи на ценности, които днес сме позабравили. Един за всички и всички за един…

Боят сам по себе си е точно онзи приток на адреналин и удоволствие, който всеки един човек търси и намира по-различни начини- било то чрез скачане с бънджи, високи скорости или каквито и да е методи. В един документален филм за футболните хулигани, в епизода за Сърбия един от феновете на Партизан го каза много добре:

„It’s like sex… with two girls„.

Знам, че това което съм написал ще възмути доста хора, които свързват футблоното хулиганство с наркотици, убийства, вандалщина, бомбички, насилие, беззъби и пияни кретени, счупени витрини и стъкла, кървища и уплаха, но нека погледнем и през една нова гледна точка. А имено гордостта и радоста от победата извън терена, спечелената чест и слава (в определени среди), добрите спомени, адреналина и чувството, че има кой да ти пази гърба винаги.

В последно време излязоха няколко филма, които може да се каже, че дадоха тласък на тази сцена, но като цяло искам за финал да изразя една критика.Стана модерно да си футболен хулиган – окей, но само запомни, че не дрехите те правят такъв и няма чест в това да се биеш с павета или ножове…

ПП. Любовта към една жена е до време, а към любимия отбор- за цял живот.