Стефан Кучето

ТИЧАЙ!

Това беше единствената мисъл, която изпълваше съзнанието на Стефан, познат сред приятелите си, а и в разни среди с определен прякор, който събуждаше в тях уважение, страх или чисто и просто – агресия.

ТИЧАЙ!

Това беше единствената заповед, която тялото на Кучето изпълняваше с всичкото усърдие на този свят. Добре развитите му мускули поддържаха добър ритъм, докато командите от мозъка светкавично хвърчаха по нервите му. Цялото му сеъщество се беше сляло в едно цяло – тяло и дух, устремени напред, водени само от една идея.

Устременото тяло на Стефан Кучето се движеше с лекота по мокрия тротоар на нашата столица, развивайки една нелоша скорост, на която би завидял и професионален атлет. Всеки, който някога е бягал от или към нещо знае, че в подобни случаи има голямо значение не само скоростта, но и самият начин на бягане, стабилността и най-важното – вниманието, което обръщаш на обстановката пред и около теб. Когато човек бяга по мокрите улици на един голям град, какъвто е София винаги трябва да внимава къде стъпва, защото разбитите плочки и кучешките лайна са като своеобразни противопехотни мини, които могат да нанесат непоправими щети на всеки невнимателен любител-атлет, а и определено не говорим за чисто естетическите щети от това да се изцапаш настъпвайки ги. Естествено, това не са и единствените опасности, които могат да затруднят нашият герои или който и да е друг любител на скоростното придвижване на два крака, затова и винаги трябва да си нащрек и да се оглеждаш за коли, чиито шофьори обикновено идват от населени места, където трафика се изразява в разминаването на Москвич, комбайн, две каруци и двете коли на някакви заблудили се туристи. Човек също трябва да внимава за всякакви стърчащи железа, висящи кабели и какви ли не още препятствия, които бедната фантазия на автора дори и не може да си представи, но те са там, щедро предоставени от безмерния гений или простотия на съгражданите ни.

Изправени пред такива препятствия, представляващи истинско предизвикателство за неопитните атлети, много хора биха забравили за всичко останало, но Кучето бе съсредоточен единствено в мисълта да бяга, колкото се може по-бързо, без да обръща внимание на подобни леки пречки пред него, придвижвайки се елегантно с широк разкрач, развивайки все по-добра скорост, поддържайки 4 тактов ритъм. Ако имаше някой, който да стане свидетел на тази случка, би му направило впечатление, че тичащият Стефан наподобява адски много на бягаща газела, даже и напук на неговото високо и едро тяло, обуто с тежки кубинки и облечено в дънки и тъмно син бомбър. Асоциацията с бягащата газела би била напълно уместна, ако хипотетичният наблюдател обърне внимание и на причината за тичащият младеж, а именно да погледне на двадесетина метра зад него и види групичката от преследващи го хиени. Разкриващата се гледка би била съвсем удачна да бъде излъчена по Дискавъри, като единствената пречка бе, че действието не се развиваше в африканските савани, а по вече тъмните, централни софийски улици, както и факта, че макар и добре вписващи се в ролята си на определените представители на африканската фауна, нашите герои си бяха едни леко необикновени софийски младежи.

Причината за малката привечерна гонка за повечето хора би била меко казано странна, но те и затова са си обикновени хора, които си имат своите собствени обикновени проблеми, обикновени мечти, обикновено ежедневие. Стефан Кучето обаче не беше обикновено момче – беше интелигентен или поне по-интелигентен от масата негови връстници, интересуваше се от музика, литература и ФУТБОЛ. Когато не ходеше на работа обичаше да прекарва свободното си време в кръчмата със своите приятели, пиейки по няколко бири и говорейки си на обичайните теми, които ги вълнуваха и обикновено се въртяха около музика, концерти, книги и естествено- ФУТБОЛ. През останалата част от свободното си време обикновено беше зает с това да събира нови впечатления и теми за разговор, а именно да чете, да слуша, да посещава концерти и футболни мачове. За него и неговите приятели любимият отбор се бе превърнал в религия, а принадлежността им към него – в основен признак на себеутвърждаване. Стефан  посети мач на този отбор за първи път, когато беше на 12 години, а с влизането си в гимназия започна да ходи редовно. Още на първия си мач малкият Стефчо забеляза, че в сектора има една групичка батковци, които определено изпъкваха визуално. Всичките бяха облечени по еднакъв начин, обути с кубинки и най- отличаващото и забелязващото се – бяха с обръснати до кожа глави. Те не бяха разпръснати из сектора, както останалите фенове, а бяха заели точно определено място в центъра на трибуната, седейки най-долу на оградата. Със започването на мача малкото дете изгуби интерес към тях и насочи вниманието си към ставащото на терена, докато в един момент една специфична, задушлива миризма и пушек не го накара да  отвърне вниманието си от футболистите на двата отбора и да го насочи отново към феновете в сектора. Гледката, която се разкри пред неговите детски очи се запечата в детското му съзнание и остана първият му и най- ярък спомен свързан с футбола за всичките години напред, а именно – множеството горящи факли, развяващите се знамена, оглушителните гърмежи от бомбичките и заразяващата магия на песента, пята от хиляди гърла.

Някои хора биха попитали какво се е случило с това дете, но те явно или не са чели внимателно написаното досега, или са толкова далеч от всичко, че още не са си дали сметка точно каква е ситуацията, която е описана малко по-нагоре, но все пак за тях мисля да разкажа в едно изречение. Стефан Кучето беше запленен от ултрас културата, като той виждаше тези крайни фенове като едни съвременни гладиатори, които не се страхуват да влязат в битка, за да защитят клубната емблема. В неговото детско съзнание бяха изрисувани красиви образи и героични дела, които буйното му въображение рисуваше, докато тайно си мечтаеше как някой ден и той ще е там – сред тях. С времето малкото момче започна да ходи все по-често на мачове, започна да се запознава с разни хора, както и започна умишлено да търси одобрението на онази група от фенове, които бе видял на първия си мач. Така и Стефан започна да се изгражда като ултрас и част от крайните фактори в агитката на своя отбор – обръсна си главата, обу кубинките и вече не пропускаше мач. Животът му се завъртя изключително и само около любимия отбор, новите приятели, тяхната музика и идеи, седмицата му се осмисляше от поредния мач, бил той домакинство или гостуване, докато училището вече не му беше интересно. Старите му приятели започнаха да странят от него, защото вече не намираха общи теми и интереси, учителите пък се отказаха да се опитват да събудят дремещото в него интелигентно момче, което преди беше един от техните любимци.

Така и си минаха годините, Стефан се сдоби с прякора си след една много интересна случка включваща автобус от градския транспорт, тухла, две полицейски коли и едно момиче, завърши училище и започна работа. През цялото време Стефан живееше и дишаше за своят клуб, а прякорът и физиономията му вече бяха добре познати не само в сектора, но и сред противниците, както и в районните полицейски управления. Така и безметежно си вървяха дните и седмиците, а Кучето живееше от мач до мач, сменяйки работа и момичета, излизайки с приятели и живеейки живота, който му харесваше.

Последната събота на ноември можеше да се запомни с изключително хубавото си време, като слънцето грееше, а по небето не се виждаше нито едно облаче. Навън беше доста топло за сезона, а и факта, че е почивен ден даде своето отражение и хората бяха излези на разходка или малко по-ранно пазаруване за идващите в края на декември празници. В същия ден играеше и отбора на Стефан, като мача беше домакински и то срещу отбор от долната половина на таблицата, общо взето беше среща без никакъв заряд или интрига, а и не се очакваха да пристигнат фенове на гостуващия отбор, затова Кучето за секунда се поколеба дали да ходи на стадиона или да излезе с новата си приятелка. Учуден сам от своето собствено колебание, той прокуди еретичната мисъл, която беше пробляснала като свръхнова в неговото съзнание и се напсува мислено, че си е позволил да помисли подобно нещо. Все пак той не беше пропускал домакински мач на отбора си, още от онзи пръв път, когато стъпи на стадиона, а след няколко години, когато поотрасна и стана самостоятелен млад мъж започна да посещава и всички гостувания. Мислейки си за предстоящия мач, той се обу набързо и отиде към кръчмата, където неговите хора вече трябваше да пият поредната бира и да загряват за мача. За пръв път от много време отиваше толкова късно, като обикновено той беше един от първите, които отиват в кръчмата в очакване да се събере бригадата и да тръгнат към стадиона. След два фаса време всички си доизпиха последните бири, платиха на бармана и се насочиха към близката спирка на градския транспорт, като огласяха целия квартал с песни за любимия отбор, нечленоразделни крясъци, оригвания и смях. Хората по улицата пребледняваха щом ги видеха и набързо си намираха нещо различно и по-интересно за правене, като да гледат в небето, в обувките си или просто минаваха на отсрещния тротоар. Този факт за пореден път бе отбелязан от Кучето, но за разлика от преди не го изпълни със самодоволство, ами го притесни леко и го накара да позабави крачка, като ходеше най-последен в колоната, мълчалив и замислен.

Качвайки се в автобуса, компанията вдигна невероятна врява и повечето пътници предпочетоха да слязат, защото им беше ясно, че качилите се момчета са футболни фенове, а медиите непрекъснато разказваха страшни истории за футболни хулигани и вандали. Автобусът затвори врати и потегли, като в него се возеха предимно приятелите от компанията на Кучето, както и няколко по-смели или просто игнорантни пътници, които се правеха, че заобикалящите ги фенове просто не съществуват. Пътуването си протичаше сравнително нормално, доколкото може да бъде нормално взимайки предвид конкретните обстоятелства и субекти, когато на една спирка в превозното средство се качи една двойка. Момчето и момичето бяха млади и на около 18-19 години, като се държаха за ръце и като че ли въобще не забелязаха или чуха феновете в рейса. Първоначално не бяха забелязани от Кучето, който гледаше в една точка през прозореца, но след време някаква по-особена глъчка го сепна и накара да се обърне. Погледа му попадна на двойката, като трябва да отбележим, че момичето беше особено красиво, облечено семпло и не много скъпо, но с вкус, докато момчето беше най-обикновено и с нищо не се отличаваше от другите 18-19 годишни момчета. В случая обаче и двамата гледаха уплашено, докато Костилката, Мъдото и Тони Тъпото бяха застанали около тях и им говореха нещо. Стефан тръгна в тяхната посока, но още на половината разстояние до ушите му достигна едностранния разговор, който се водеше от страна на неговите приятели, докато момичето гледаше все по-уплашено и се опитваше да се сгуши в приятеля си. Разговора се състоеше от редуване на покани към момичето и заплахи към момчето, които мисля да ви спестя, но бяха достатъчни, за да ядосат Кучето, който отиде и разбута тримата си приятели.

–          Оставете ги на спокойствие, бе! На мач сме тръгнали.

Тримата го погледнаха тъпо, но не се отместиха, а останалите от компанията замлъкнаха и се обърнаха към тях. Стефан отново им каза да оставят двойката на мира, когато Тони Тъпото му отвърна, че ще прави каквото си иска и нямал никакво намерение да слуша Кучето, докато пред него имало такова момиче, което ходи с някакъв мухъл. След като чуха отговора всички се разсмяха, а Тони отново се обърна към момичето, за да продължи с поканите и заплахите, когато Стефан се хвана с две ръце за напречните дръжки в автобуса, набра се и с всичка сила изрита Тъпото в главата, а когато той падна облян в кръв, му се метна отгоре и започна да го рита, докато крещеше, че е един боклук. Всички гледаха потресени случващото се и сякаш бяха неспособни да реагират, когато Мъдото се опомни и на свой ред удари Кучето с юмрук. Като по знак и Костилката се включи да помогне на най-добрият си приятел и се нахвърли върху Стефан, успявайки да го отдалечат от лежащия и свит на кълбо Тони. Останалите се опомниха и хванаха Кучето и неговите опоненти, като ги държаха да не се нахвърлят отново един на друг, когато Тъпото се изправи едва-едва и през разбитата си уста изфъфли, че нашият приятел ще си плати прескъпо за това, че се е застъпил за някакви си непознати и го е нападнал.

–          Бих предпочел да се застъпя за непознатите, отколкото за боклук като теб, който се прави на страшен пред едно момче, докато има 40 човека зад гърба си – отговори Стефан и се изплю в посока на Тъпото. – По-добре да сляза от този автобус, отколкото да пътувам и  да разчитам, на мишки без чест, да ми пазят гърба.

Останалите гледаха безмълвно и навели поглед, но никой не посмя да отвърне на Стефан, но и никой не посмя да го подкрепи, затова той изпсува отново и нарече всички, че са се превърнали в най-обикновени вандали и мишки, както и че са предали всичко, което са отстоявали едно време. Кучето бесен се отскубна от ръцете на своите приятели, отиде при уплашената двойка и им каза да слизат с него, когато дойде спирката.

ТИЧАЙ!

Цялото му същество беше запълнено единствено с тази мисъл, докато Кучето препускаше по мокрите, софийски улици в студената, декемврийска нощ.

ТИЧАЙ!

Мислеше си Стефан, докато бягаше от своите преследвачи. Тичай, защото вече си сам.

И той тичаше, но преследвачите му не се отказаваха и не изоставаха. Така в тази нощ умря Стефан Кучето, но не се безпокойте, драги обикновени хора, той не умря физически по начина, който вие си представяте. Не, тази нощ умря Стефан Кучето, защото бяха убити мечтите му и всичко, което е имало значение за него в досегашния му живот.

Почивай в мир, драги приятелю с известен всекиму прякор.

Здравей, Стефчо, май имаш много да наваксваш…